Докато отварям вратата и се качвам, внезапно си спомням за нещо, което исках да го питам по-рано. Вглеждам се във фините черти на лицето му и подвиквам:
— Деймън! Как стана така, че отвори вратата под носа ни? Как разбра толкова бързо, че сме тук?
Очите му срещат моите, а усмивката му бавно се стопява.
— Все пак беше четири сутринта. Не успях да почукам даже, толкова бързо се отзова. Не беше ли заспал?
Независимо от слоя бляскав червен метал, който ни разделя, имам чувството, че е застанал точно до мен. Погледът му предизвиква вълна от желание в тялото ми, а по кожата ми плъзва трепет. Накрая той казва:
— Евър, винаги усещам, когато си наблизо.
Четиринайсета глава
Денят в училище ми се струва ужасно дълъг без Деймън. Затова в момента, в който бие последният звънец, се мятам в колата си и потеглям към дома му. На светофара обаче, вместо да завия вляво, правя непозволен обратен завой. Казвам си, че трябва да му оставя пространство да диша, да му дам шанс да заздрави връзката си с близначките. Всъщност истината е, че съм уплашена: от една страна е тяхното очевидно обожание към него, техния герой, от друга — откровената неприязън, която Райни изпитва към мен. Просто още не съм готова да се изправя отново пред тях.
Насочвам се към централната част на „Лагуна“ с идеята да се отбия в „Мистикс & Муунбийнс“, магазинчето за езотерична литература и свръхестествени пособия и материали, в което Ава работеше преди. Реших, че Лина, собственичката на книжарничката, може и да ми помогне да намеря разрешение на по-мистичните си проблеми, без да се налага да разкривам какво точно целя. И като се има предвид колко е подозрителна тя, това би било истински подвиг.
След като проявявам най-доброто място за паркиране, което успявам — в пренаселената „Лагуна“ то се оказва на две преки разстояние — натъпквам в брояча цяла шепа монети и тръгвам към вратата. Там обаче ме посреща табелка, на която с големи червени букви пише: „Връщам се след десет минути“. За миг застивам на място със стиснати устни. Оглеждам се внимателно и след като съм се уверила, че никой не ме гледа, пускам в действие силата на ума си. Бързо обръщам табелката и отключвам катинара, после се вмъквам през вратата, като едновременно с това заглушавам камбанката върху стъклото й. Насочвам се към лавиците с книги, предчувствайки удоволствието да се ровя сама и необезпокоявана от изпитателния поглед на Лина.
Връхчетата на пръстите ми галят дългата редица от разнообразни подвързии. Чакам някакъв сигнал — внезапно затопляне, сърбеж, боцкане, изтръпване. Нещо, което да ми подскаже как да открия точната книга. Обаче не получавам нищо. Затова в крайна сметка грабвам една, която е изложена почти в края на лавицата, затварям очи и притискам дланите си едновременно към предната и задната корица, нетърпелива да видя какво пише в нея.
— Как влязохте тук?
Подскачам и се удрям в рафта зад себе си. Купчина CD-та се стоварва на земята. Свивам се от неудобство, като виждам хаоса, който цари в краката ми: разпилени кутийки за дискове и кристали, някои от тях пукнати или счупени.
— Изплашихте ме, аз…
Отпускам се на колене с бясно препускащо сърце и пламнало лице. Чудя се не само кой е той, но и как изобщо е успял да се промъкне така зад гърба ми — би трябвало да е невъзможно. Усещам енергията на смъртните много преди те самите да са се появили на сцената. Да не би да е… възможно ли е да не е смъртен?
Хвърлям му крадешком поглед, когато коленичи до мен на пода. Кожата му е почерняла от слънцето, ръцете му са красиво оформени и мускулести, а тежката му златистокестенява коса е сплетена и се спуска до средата на гърба му. Наблюдавам го как събира изпочупените кутийки и дебна за някакъв знак — нещо, което да ме увери, че е безсмъртен. Може би дори зъл безсмъртен. Прекалено красиво, даже идеално лице… татуировка на Уроборос… Когато обаче ме хваща да го зяпам, той се ухилва широко и тази усмивка ме обезоръжава: не само, че на бузите му цъфват две очарователни трапчинки, но забелязвам и зъбите му. Те са криви — не много, но това е напълно достатъчно да се убедя, че изобщо не е като мен.
— Добре ли сте? — пита ме и ме поглежда право в очите. Неговите са толкова зелени, че за миг забравям коя съм и защо съм тук.
Кимам, както си стоя, неудобно превита. Нервно трия длани в дънките си и се чудя защо съм останала без дъх, защо съм толкова притеснена. Думите излизат със запъване, насила: