— Да-да, добре съм — завършвам с нервен смях, толкова писклив и не на място, че се сгърчвам засрамена и извръщам лице. — Аз, ъъ… просто преглеждах изложените заглавия.
Чак когато го казвам, осъзнавам, че вероятно имам повече право от него да съм тук. Хвърлям поглед през рамо и го сварвам да ме гледа неразгадаемо. Поемам си дълбоко въздух и изправям рамене:
— Струва ми се, че правилният въпрос е ти как си влязъл тук?
Насочвам вниманието си към босите му, покрити с пясък крака и мокрите му шорти, смъкнати опасно ниско на хълбоците — и бързам да извърна поглед, преди да съм видяла прекалено много.
— Аз съм собственикът — кимва леко и започва да подрежда падналите дискове — тоест онези от тях, които не са счупени — обратно на лавицата. После се обръща с лице към мен.
— Така ли било? — отвръщам на погледа му с присвити очи.
— Защото по една случайност познавам собственичката, а ти изобщо не приличаш на нея.
Той накланя главата си на една страна и присвива очи, все едно наистина размишлява. После потрива брадичка и отвръща:
— Наистина ли? Повечето хора смятат, че приликата е очебийна. Макар че аз самият съм на твоето мнение, никога не съм забелязвал такава.
— Роднина ли си на Лина? — малко ми остава да се задавя. Само се надявам, че не звуча толкова паникьосана, колкото си мисля.
— Тя ми е баба. — Той кимва. — Казвам се Джуд, между другото.
И ми протяга своята дълга, бронзова от слънцето, мускулеста ръка. Аз обаче не мога да я хвана, независимо от любопитството си. Независимо от това, че си умирам да разбера защо ме кара да се чувствам толкова… объркана, развълнувана и как така успя да ме извади от равновесие… Просто не мога да рискувам да се сблъскам с познанието, което ще получа при един-единствен допир. Имам чувството, че той би застрашил душата ми.
Така че, вместо да поема пръстите му, отговарям с онзи глупав жест — все едно му махвам срамежливо — и измърморвам името си. Опитвам се да не се свия засрамена, когато той ми хвърля учуден поглед и отпуска ръката си.
— Добре, сега, след като изяснихме това… — Той мята през рамо мократа си хавлия, от която във всички посоки се разлетява пясък. — Искаш ли да се върнем към първоначалния ми въпрос: Какво правиш тук?
Обръщам му гръб и симулирам внезапно появил се интерес към някакъв съновник, като междувременно подхвърлям:
— Е, аз пък ще ти отговоря по същия начин, както и преди малко: а именно, разглеждам. Предполагам, че не забранявате на клиентите си да преглеждат книгите, нали?
Все пак се престрашавам да срещна погледа му — тези удивителни морскозелени очи, които ми навяват асоциации с реклама на тропически островен рай. В тях има нещо толкова… неуловимо, стряскащо и въпреки това — странно познато. Сигурна съм обаче, че не съм го срещала преди.
Той се разсмива и отмята няколко сплъстени златисти кичура от лицето си. Под тях се показва светъл белег, който разсича веждата му. Очите му се спират някъде вдясно от мен и той казва, все още с усмивка в гласа:
— Доста време съм прекарал тук през лятото. Никога досега обаче не съм виждал клиент да преглежда книгите по начина, по който ти го правиш.
Устните му се разтягат още по-широко, а очите му внимателно изучават моите. Аз отново му обръщам гръб, защото бузите ми пламтят, а сърцето ми бие лудо — трябва ми малко време да се успокоя. Едва след като се уверявам, че съм се съвзела достатъчно, се обръщам и питам иронично:
— Никога ли не си виждал човек да преглежда анотацията на задната корица?
— Не и когато някой го прави със затворени очи — той накланя главата си на една страна и отново се втренчва в точката вдясно от мен.
На гърлото ми засяда буца, която не мога да преглътна. Усещам, че тялото ми трепери, толкова съм притеснена. Знам, че трябва да сменя темата, преди да затъна още по-дълбоко:
— Може би трябва да се притесняваш повече за това как съм влязла, а не какво правя вътре — заявявам и веднага се разкайвам за казаното.
Той присвива очи:
— Предположих, че пак съм забравил да заключа вратата. Да не би да казваш, че не съм?
— Не! — започвам бясно да клатя глава, като се моля да не забелязва как са пламнали бузите ми. — Не… точно това исках да кажа! Наистина беше оставил вратата отворена — добавям, като се старая да не шаря с поглед насам-натам, да не мигам и стискам устни, въобще, да не се издам по какъвто и да било начин. — Широко отворена, при това! Което е не само разхищение на енергията за климатика, но и напълно…