Млъквам, защото стомахът ми започва да прави странни салта, когато спирам погледа си на усмивката, която играе по устните му.
— Значи си била приятелка на Лина, така ли? — Той тръгва към бюрото, където е касата, и пътем пуска кърпата си на плота. Преглъщам нервно, сепната от звучното мокро „пльок“, което се чува. — Никога не те е споменавала, поне не пред мен.
— Ами, ние не бяхме точно приятелки — свивам рамене с надеждата обяснението ми да не звучи толкова странно, колкото си мисля. — Тоест, срещнах се с нея само веднъж, но тогава тя много ми помогна да… Чакай малко! Защо го каза толкова странно? Имам предвид, защо използва минало време? Добре ли е Лина?
Той кима и се отпуска на едно високо столче без облегалка, после измъква лилава картонена кутия от чекмеджето пред себе си и започва забързано да прехвърля касовите бележки в нея.
— Пое на ежегодното си пътешествие до отдалечено и усамотено място. Тази година е ред на Мексико. Опитва се да разбере дали маите са били прави и дали светът наистина ще срещне края си през 2012 година. Ти как мислиш?
Настойчиво впива зелените си любопитни очи в моите, сякаш се опитва да стигне до дъното на душата ми и там да прочете отговора. Аз обаче само се почесвам по ръката и свивам рамене. Никога не съм чувала точно тази теория. Единствено би ми било интересно да разбера как ли може да се приложи спрямо Деймън и мен. Дали тогава бихме свършили в Шадоуленд, или пък ще бродим сами по обезлюдената земя — последните двама оцелели, на които се пада да я заселят отново? Само дето, разбира се — ама че ирония! — ако се докоснем, Деймън ще умре…
Тръсвам глава и бързам да си прочистя главата. Нямам никакво желание да поемам точно в тази посока. Освен това съм дошла тук с определена цел и трябва да се придържам към плана.
— Ами тогава откъде я познаваш? Щом не сте точно приятелки?
— Срещнах я чрез Ава — обяснявам. Името оставя неприятен вкус в устата ми.
Той прави странна физиономия, измърморва нещо неразбираемо и започва да клати глава.
— Познаваш ли я? — поглеждам го с любопитство, като този път позволявам на очите си да обходят лицето му, врата и раменете му, гладките му загорели гърди… насилвам се да ги спра едва когато стигат до пъпа му и усещам, че пак започвам да се изчервявам.
— Да, познавам я. — Той избутва встрани кутията и среща погледа ми. — В един момент беше тук, после изчезна като че вдън земя, доколкото поне аз схванах…
О, ти всъщност не знаеш и половината! — мисля си, като внимателно наблюдавам лицето му.
— Звънях в дома й, на мобилния й, но не успях да се свържа. Накрая минах с колата покрай тях — просто да се уверя, че е добре. Лампите в къщата бяха светнати, така че ми стана ясно, че ме отбягва. — Той тръсва глава. — Заряза ме да се оправям с ядосаните клиенти, които настояват някой да им гледа. Кой би си помислил, че ще се окаже такава предателка?
Да, наистина — кой би си помислил?! Със сигурност не и момичето, което бе достатъчно глупаво да й довери най-мрачните си и добре пазени тайни — да й ги връчи право в протегнатите алчни ръце…
— Обаче още не съм намерил друга, толкова добра като нея. А определено не мога едновременно да предсказвам бъдещето и да се занимавам с магазина. Затова и излязох преди малко — той свива рамене. — Вълните ме зовяха, просто имах нужда да покарам сърф. Предполагам, че съм оставил вратата отворена.
Очите му, бляскави и дълбоки, срещат моите. Не мога да разбера дали наистина вярва, че е забравил да заключи вратата, или ме подозира. Когато обаче се опитвам да надникна в главата му и да разбера, се сблъсквам със стената, която е издигнал да предпазва мислите си от хора като мен. Трябва да се задоволя с гледката на ярката му лилава аура, която не успях да видя преди — цветът трепти и проблясва, сякаш ме вика.
— Получих цяла купчина молби, но всички кандидати досега са пълни аматьори. В момента обаче толкова отчаяно си искам уикендите и свободата, че съм готов да пусна листчета с имената им в купа и да назнача първия, когото изтегля, само и само да се приключи с това — той тръсва глава, а трапчинките отново се появяват и приковават вниманието ми.
И макар част от мен буквално да не може да повярва какво се каня да сторя, другата ми част, по-практичната, ме подканва да побързам — това е много удобна възможност и тя трябва да бъде използвана.