Той се плъзва на стола си и се накланя напред. Толкова е близо, че дъхът ми спира.
— Добре, кажи ми — пита тихо, а погледът му ме задържа на място, все едно е поставил ръка на кръста ми, — какво точно видя?
Преглъщам с усилие и затварям очи за миг. Пред очите ми отново се разиграват сцените, на които станах свидетел преди малко. Образите са толкова ярки и въздействащи, че вече не мога да ги изтрия.
— Ти си различен.
Отварям очи и го поглеждам: тялото му е неподвижно, погледът — твърд. С нищо не издава дали се държа подходящо, дали съм поела в правилната посока.
— Винаги си бил различен и то от съвсем малък. Още тогава си ги виждал.
Преглъщам отново и отклонявам погледа си: в паметта ми се е запечатала картината на бебето в люлката му, което усмихнато маха с ръчичка на баба си — само дето бабата е починала години, преди да се роди той.
— А после… — Много ми е трудно да продължа, но ако искам работата, трябва да го направя. — После, когато баща ти… се е застрелял… тогава си бил на десет години… си сметнал, че вината за това е твоя. Решил си, че упоритите ти твърдения, че виждаш майка си, починала преди една година, са причината той да полудее и да сложи край на живота си. Минало много, много време, преди да приемеш истината — а именно, че баща ти просто е бил самотен, депресиран и изпълнен с желание отново да се събере с майка ти. Макар че дори и сега понякога се съмняваш дали е вярно.
Вглеждам се в него. Не мога да не забележа, че дори не трепва, продължава да е все така спокоен и тих. Сякаш нищо от казаното не го е докоснало и няма значение. Има обаче нещо в очите му… нещо в тези дълбоки зелени езера подсказва, че реалността е друга.
— Опитал се е да те посети. Няколко пъти. Искал е да се извини за стореното. Ти си го усещал, но си блокирал възприятията си. Също така ти е омръзнало да те дразнят съучениците ти и да ти се карат гувернантките, да не споменаваме приемния ти баща, който…
Тръсвам глава, наистина не искам да продължавам, но знам, че трябва:
— Просто си искал да си нормален — свивам рамене. — Да се държат с теб като с всички останали.
Прокарвам пръстите си по покривката. Гърлото ми се е свило. Чудесно познавам копнежа, желанието да се впишеш… както и колко болезнено е осъзнаването, че никога няма да успееш, не и наистина.
— После обаче си избягал и си срещнал Лина. Впрочем тя не ти е истинска баба — истинските ти баба и дядо са мъртви.
Поглеждам го, като се питам дали е учуден, че съм успяла да разбера всичко това. Той обаче все така не реагира и не издава нищо.
— Както и да е. Тя те е прибрала, нахранила и облякла. Тя…
— Тя ми спаси живота. — Той въздъхва и се обляга на стола си, след което започва да разтрива слепоочията си с дългите си, потъмнели от слънцето пръсти. — Във всеки възможен смисъл на думата. Бях… изгубен. Тя ме…
— Приела те е такъв, какъвто си в действителност. — Кимам, защото съм видяла цялата история, сякаш аз самата съм била там.
— И кой точно? — пита ме той с ръце, подпрени на коленете и напрегнат поглед — Кой съм аз в действителност?
Отвръщам на погледа му и изстрелвам, без дори да обмисля отговора си:
— Човек, който е достатъчно умен, за да завърши гимназия в десети клас. С такива невероятни медиумни способности, че е помогнал на стотици хора, без да получи почти нищо в замяна. Въпреки това ти си също и човек, който е толкова… — поглеждам го, а устните ми неволно се извиват нагоре. — … е, щях да кажа мързелив, но наистина искам работата. Затова ще използвам „безгрижен“.
Разсмивам се. Усещам облекчение, когато се присъединява към смеха ми.
— Ако имаш възможност, не би работил и ден повече. Би прекарал остатъка от вечността в търсене на онази единствена идеална вълна.
— Метафора ли е това? — пита ме той с крива усмивка.
— Не и в твоя случай — свивам рамене.
Той кима, обляга се на стола си и ме поглежда така, че стомахът ми започва да танцува. После отново се отпуска напред, а краката му звучно се удрят в пода.
— Виновен съм — очите му са изпълнени с копнеж и малко тъга. — А сега, след като нямаме повече тайни, защото — признавам си — успя да проникнеш до дълбините на душата ми… ще те попитам — виждаш ли някого в бъдещето ми? Една конкретна блондинка по-точно?
Започвам да се въртя от неудобство на стола си. Каня се да заговоря, но той продължава, без да ме изчака: