Той се разсмива и отваря вратата, като с жест ми подсказва да се кача. Аз обаче поклащам глава и оставам на място. Просто няма начин да се возя на кола, която е въплъщение на семейната рутина, в която сме затънали до шия.
Той ме поглежда за секунда, после тръсва глава и затваря очи. Веждите му се сключват и пред нас се появява лъскаво червено ламборджини. Абсолютно същото като онова, с което доведох близначките у тях.
Отново клатя глава — нямам нужда от нови развлечения, старите си бяха идеални. Затова повтарям действията му, затварям очи и се отървавам от колата. После я замествам с точно копие на красивото черно беемве, което караше преди.
— Схванах намека — кимва той и ме подканя да се кача със закачлива усмивка.
В следващия миг вече се носим по алеята, а на улицата намаляваме скоростта съвсем малко, колкото пазачката да ни отвори — и после се понасяме по крайбрежната магистрала. Опитвам се да надникна в ума му и да разбера накъде сме се насочили, но той само се разсмива. Нарочно е издигнал психическия си щит. Явно иска да ме изненада.
Минава на автострадата и пуска радиото. Разсмива се изненадано, когато в колата се разнася песен на Бийтълс.
— „Белият албум“? — поглежда ме въпросително, като същевременно умело води колата по пътя, независимо от скоростта, достойна за състезател от „Формула 1“.
— Ще направя всичко, само и само да те виждам отново в тази кола! — Усмихвам му се в отговор, защото с удоволствие слушах разказите му (и то неведнъж) за времето, прекарано в Индия, когато изучавал трансцендентална медитация заедно с тях, а именно тогава Джон и Пол написват повечето от тези песни. — Всъщност, ако съм го проявила правилно, по това радио няма да звучи нищо друго, освен Бийтълс…
— И как очакваш да се приспособя към двайсет и първи век, ако толкова настоятелно ме задържаш в миналото? — разсмива се отново той.
— Ами… като че ли се надявах да не се приспособиш — измърморвам, загледана в редуващите се мрак и светлини през прозореца. — Всъщност хората надценяват хубавите страни на промяната… Най-малкото това със сигурност важи за скорошната промяна у теб. Е, какво ще кажеш? Ще я задържиш ли? Може ли да разкараме Големия грозник, който така или иначе е подходящ само за многодетна майка?
Обръщам се към него и го наблюдавам, докато той слиза от автострадата и след серия резки завои започва да се катери по един много стръмен хълм. Спира точно до една скулптура, издигната пред голяма, облицована с варовик сграда.
— Какво е това? — присвивам очи.
Предполагам, че сме някъде в Лос Анджелис, но не мога да преценя къде точно.
— Музеят „Гети“ — обявява той с усмивка и бърза да изскочи, за да ми отвори вратата. — Идвала ли си?
Поклащам глава и отклонявам поглед. Съвсем не съм очаквала — нито пък искала — да посещавам музей, с или без него.
— Ама… не е ли затворено? — Оглеждам се наоколо, при което се потвърждава усещането ми, че сме единствените хора наоколо — като изключим въоръжените пазачи вътре.
— Затворено? — поглежда ме той и поклаща глава. — Наистина ли смяташ, че нещо толкова дребно може да ни спре?!
Обгръща ме с ръка и ме повежда нагоре по каменните стъпала, след което добавя с устни, притиснати към ухото ми:
— Зная, че не би избрала музей, ако решиш да се забавляваш, но искам да ти покажа нещо. Нещо, което явно се нуждае от илюстриране, ако мога да съдя по думите ти.
— Какво нещо? Че знаеш повече за изкуството от мен?
Той спира и ми отговаря с много сериозно изражение:
— Искам да ти докажа, че светът наистина е нашата съкровищница, от която можем да вземем всичко. Нашето игрище и нашата сцена. Можем да бъдем каквито си поискаме. Няма защо да се чувстваш отегчена или да затъваш в рутина, щом схванеш, че правилата, важащи за нормалните хора, вече са неприложими. Просто вече не ни засягат. Можем да правим каквото си поискаме, Евър — абсолютно всичко. Отворено, затворено, отключено или не, приветствани с „Добре дошли“ или неканени и нежелани — нищо от това няма значение, нито има смисъл за нас. Защото ние правим каквото си искаме и когато си поискаме. Нищо и никой не може да ни спре.
Това не е съвсем вярно — намеквам му наум за онова, което не сме успели да сторим през последните четиристотин години. То, разбира се, е и единственото, което наистина искам да направим.