Той обаче само се усмихва, целува ме по челото и сграбчва ръката ми. Когато ме повежда към входа, добавя:
— Освен това в момента има изложба, която много искам да видя. Ще отнеме съвсем малко време, нали в момента няма тълпящи се да я разгледат хора. Обещавам ти, че след това ще следваме само твоите желания.
Оглеждам внушителната заключена врата, на която сто процента са монтирани най-модерните алармени инсталации, които вероятно задействат нещо също толкова високотехнологично — например, картечници с автоматично управление. Или пък звънят директно в стаичката на пазачите, които чакат само този знак, за да натиснат спусъците. По дяволите, вероятно дори и в момента ни следи някоя камера, наблюдавана от пазач, който изобщо не се забавлява с присъствието ни тук и чийто пръст е надвиснал над паникбутона.
— Наистина ли ще се опитаме да влезем вътре с взлом? — преглъщам шумно.
Дланите ми са потни, гърлото — пресъхнало, а сърцето ми блъска в гърдите. Силно се надявам да се шегува… но явно надеждите ми ще останат напразни.
— Не — прошепва той в отговор, като затваря очи и ме подканя да сторя същото. — Няма да се опитаме, смятам да го направим. И ако нямаш нищо против, би ли ми помогнала, ако обичаш? Затвори очи и повтаряй действията ми. — После се навежда още по-близо, докосва с устни ухото ми и добавя.
— Обещавам ти, че никой няма да бъде заловен, наранен или да влезе в затвора. Наистина. Честен кръст!
Поглеждам го и се опитвам да убедя себе си, че като човек, — преживял шестстотин години, със сигурност си е навличал неведнъж неприятности — и е успявал да се измъкне от тях. Вероятно знае какво говори. После си поемам дълбоко въздух и се гмурвам в дълбокото напред с главата. Извършвам последователно действията, за които си мисли той. И ето че вратата се отваря безпроблемно, сензорите са изключени, а пазачите — дълбоко заспали. Е, поне така се надявам. Няма да възразя да поспят… поне още няколко часа.
— Готова ли си? — хвърля ми предизвикателен поглед, а устните му се извиват в усмивка.
Поколебавам се за миг на прага — ръцете ми треперят, хвърлям нервни коси погледи наоколо и си мисля, че точно в момента рутината на ежедневието изглежда много привлекателна. После преглъщам с усилие, вземам се в ръце и правя крачка навътре. Обаче веднага се свивам като ударена, когато гумената ми подметка се допира до излъскания до блясък каменен под с ужасен скърцащ звук.
— Как мислиш? — пита той с възбудено и развълнувано изражение на лицето — явно се надява да се забавлявам колкото него. — Смятах да те заведа до Съмърленд, но се сетих, че именно това очакваш. Вместо това реших да ти покажа магическите места, които съществуват тук, на земята.
Кимам, макар че все още не чувствам никакво въодушевление. Засега обаче се прикривам добре, като се правя, че разглеждам внимателно огромната зала с висок таван и големи прозорци, пресечена от множество коридори, ниши и отделения. Вероятно е изключително светла и приятна на дневна светлина, но нощем си е направо зловеща.
— Това място е огромно. Бил ли си тук преди?
Той кима и се насочва към информационното гише, което се намира в средата на помещението.
— Веднъж. Беше точно преди да го открият официално. Знам, че има много творби, които си заслужава да се видят, но много искам да видя една конкретна експозиция.
Грабва някакъв справочник от щанда и притиска дланта си към хартията, докато информацията се запаметява в ума му. После го връща обратно и ме повежда първо по няколко коридора, а после нагоре по стълбището. Пътят ни се осветява единствено от сигналните прожектори, свързани е охранителната система, и бледата светлина на луната, която прониква през прозорците.
— Това ли е? — питам аз, когато го виждам да застива с благоговение пред ярка, изключително въздействаща картина, озаглавена „Мадоната на престола, заедно със свети Матей“.
На лицето му е изписано изражение на пълно блаженство. Той само кима — явно не е в състояние да говори — и продължава да разглежда картината. Минава известно време, преди да се сети къде се намира и да се обърне към мен:
— Пътувал съм много. Живял съм на толкова много места. Когато напуснах Италия преди повече от четири века, се заклех, че никога повече няма да се върна. Ренесансът бе свършил, а животът ми… е, ще го кажа така — бях повече от готов да продължа напред. После обаче научих за една нова школа художници, тази на семейство Карачи от Болоня, последователи на моя скъп приятел Рафаело и други майстори от онази епоха. Те въведоха нов стил, използваха нови техники в рисуването — и на свой ред повлияха на следващото поколение велики художници. — Той махва с ръка към картината пред нас и прошепва с удивление. — Само погледни мекотата на линиите… текстурата! Колко са наситени цветовете, как са използвани светлосенките. Това е… — тръсва глава — … просто поразително!