— Защото…? — опитвам се да го успокоя и подтикна да спре да говори със загадки.
Ставам наистина нервна, когато започне да се държи по този начин.
— Защото, ако си позволиш да привлечеш вниманието към себе си, със сигурност името и видът ти ще бъдат отбелязани от историята — а това не бива да се допуска. Защото всички покрай нас ще остареят и умрат — Хевън, Майлс, Сабин и — да, дори Стейша, Онър и Крейг… А ние ще си останем абсолютно същите. Непроменени. Вечни. А пък, вярвай ми, не минава много време и хората започват да забелязват, че не си се променил въобще от първия ден, когато сте се срещнали. Не можем да си позволим след петдесет години да ни разпознае… почти седемдесетгодишната Хевън, да речем. Не можем да позволим на никого да разбуди тайната ни!
Сграбчва китката ми и се вглежда в очите ми толкова настойчиво, че буквално усещам тежестта на шестстотинте му години. И — както винаги става в подобни случаи, когато е така притеснен — единственото ми желание е да премахна тревогата му.
— Можеш ли изобщо да си представиш какво ще се случи, ако Сабин, Хевън или Майлс разберат истината за нас? Можеш ли да предвидиш какво ще си помислят, какво ще кажат… какво ще направят. Именно затова хора като Роман и Дрина са толкова опасни — те се хвалят с онова, което представляват. Напълно пренебрегват естествения ред на нещата. Недей да бъркаш, Евър — има си причина за съществуването на кръговрата на живота. И макар аз самият да се отнасях доста подигравателно към това, докато бях млад и самоуверен — защото смятах, че съм се издигнал над него — сега вече не е така. Освен това наистина не можеш да надвиеш хода на времето. Независимо дали се прераждаш, както се случва с приятелите ни, или оставаш непроменен като нас самите, кармата ти винаги те застига. А пък сега, след като видях бездната на Шадоуленд, се уверих напълно, че именно това е бил замисълът на природата — единственият възможен начин.
— Ами… ако приемем, че наистина е така, както явно вярваш… тогава какъв избор имаме изобщо? — питам го аз, а ледени тръпки полазват по кожата ми, независимо от топлината на ръцете му. — Тоест… имаш предвид, че трябва да се прикриваме, да не се изтъкваме и да живеем само за себе си? И в никакъв случай да не използваме огромната си мощ, за да променяме нещата. А как това ще помогне на кармата ти — щом не прилагаш дарбите си, за да помагаш на другите? Особено ако го правиш анонимно? До какво ще ни доведе това?
Мисля, разбира се, за Хевън и надеждата си да й помогна, но виждам Деймън да клати глава. Той ме поглежда и отсича:
— Къде ще ни доведе ли? Ами — точно където се намираме в момента. — Свива рамене. — Ще сме заедно. Завинаги. Разбира се, само ако сме много, много внимателни и продължаваме да си носим амулетите. Колкото до използването на силите ни… Е, страхувам се, че нещата са много по-сложни от това да поправиш всички сторени злини. Ние може да преценим, че нещо е добро или съответно лошо, а кармата да не го възприеме по този начин. Обясних ти, че тя не действа така, това не е логика. Кармата не съди, а само уравновесява събитията — нито повече, нито по-малко. И ако решиш да поправиш всяка случка, която ти смяташ за лоша или трудна, или просто неприятна, ще ограбиш съответния човек от възможността сам да я поправи, да се поучи от нея. Може дори да попречиш на бъдещото му израстване. Някои неща, независимо колко са болезнени, се случват с определена причина. Имат цел, която ти или аз може да не разберем от пръв поглед, защото не познаваме цялата житейска история на конкретната личност, не знаем всички събития, които са се натрупали през миналите й животи — нито дори в този. И ако просто се хвърлиш с главата напред и започнеш да се намесваш и да решаваш вместо хората и кармата им, независимо колко благородни са намеренията ти, ще ограбиш преживяванията им. Ще им попречиш да направят сами пътешествието си, а това не бива да се случва.
— Добре, нека изясним това — усещам, че в гласа ми се промъква остра нотка, но не си и помислям да я скрия. — Значи, Хевън идва при мен и ми казва: „Котката ми умира“. Аз обаче, независимо че съм в състояние да я излекувам, не го правя — защото ще повдигне твърде много въпроси, на които не мога да отговоря, и ще предизвика нежелани подозрения. Добре, това го разбирам. Не ми харесва, но го разбирам и приемам. Обаче след това тя казва: „Родителите ми може да се разведат и ще съм принудена да се преместя… имам чувството, че целият ми свят се срива!“. И, разбира се, няма никаква представа, че аз мога да й помогна, да върна обратно хода на събитията, например, използвайки… всъщност не знам какво точно. — Свивам рамене, вече съм доста изнервена. — Но както и да е, това няма значение. Исках да съм сигурна, че съм те разбрала правилно. Казваш ми, че когато нещо подобно се случи на наша обща близка приятелка, не можем да помагаме, така ли? Защото това би било намеса в кармичното й пътуване… или там, както го нарече? Изобщо… обясни ми как точно помагам на собствената си карма, като пазя всички блага за себе си и не споделям нищо с любимите си хора?!