— Съветвам те да не се намесваш — произнася той равно и се обръща към картината, с гръб към мен. — Родителите на Хевън ще продължат да се карат, независимо какво ще предприемеш ти. Дори да я убедиш, че се е случило чудо и ипотеката на къщата се е изплатила сама… — Поглежда ме през рамо и твърдостта в погледа му ми подсказва, че е прозрял изцяло намеренията ми. — Ами, вероятно просто ще я продадат, ще си поделят парите и в крайна сметка пак ще се преместят.
Въздиша тежко и ме поглежда. И погледът, и гласът му омекват:
— Съжалявам, Евър. Не искам да звуча като преситен от живота циничен старец… макар че може би съм именно такъв. Видял съм твърде много и съм правил милиони грешки.
Не можеш да си представиш колко време ми отне да науча тези неща. Но вече знам, че наистина има причина за всяко нещо — точно както казват. И макар че вечността е наша, никога не можем да го разкрием… на никого.
— Да, сигурно… а колко точно велики художници са рисували портрета ти? Колко подаръци си получил от Мария-Антоанета? — Започвам да клатя глава укорително. — Сигурна съм, че тези портрети са се запазили! И някой със сигурност ги е записвал, водил е някакъв вид дневник за създаването им… в който присъства името ти. А какво ще кажеш за дните, които си прекарал като модел в Ню Йорк? А?!
— Не отричам нищо — свива рамене той. — Бях суетен, направо самовлюбен… Нарцис като по учебник. И определено се забавлявах!
Той се разсмива и се преобразява в онзи Деймън, когото познавам и обичам; който е секси, забавен и магнетичен — пълната противоположност на Прокълнатия въздържател, в който се бе превърнал напоследък.
— Трябва обаче да разбереш, че всички тези портрети и произведения на изкуството се съхраняват в частни колекции. Дори в онези години проявявах достатъчно разум и не допусках да ги излагат публично. Колкото до работата ми като модел… Тя продължи съвсем кратко, напуснах на следващия ден, след като приключих със снимките. Беше една-единствена рекламна кампания, съвсем незначителна.
— Добре… защо спря да рисуваш тогава? Изглежда ми като чудесен начин да запазиш спомените от един неестествено дълъг живот.
Май започва да ми се вие свят от цялата тази информация.
Той кима:
— Така е. Проблемът обаче бе, че стилът ми стана твърде известен. Много хора ме величаеха, а аз определено се наслаждавах на възхищението им. — Разсмива се и тръсва глава. — Рисувах като луд, бях напълно обсебен. Не ме интересуваше нищо друго. Получи се огромна колекция, която привличаше твърде много внимание към личността ми. Не предвидих риска, а после вече беше прекалено късно.
Поглеждам го. Сърцето ми се разбива на късчета, когато виждам картината, нарисувана от ума му.
— А после избухнал пожарът — прошепвам, в паметта ми навеки е прогорен образът на жестоките оранжеви пламъци, които се издигат към потъмнялото небе.
— Всичко бе разрушено — той кима отново. — Включително — поне за пред хората и официалните власти — и аз.
Ахвам и срещам очите му. Какво ли мога да му кажа?
— Още не бяха изгасили пламъците, когато избягах. Изчезнах, потънах вдън земя. Пътувах из Европа, местех се от място на място като номад или като циганин… Даже името си променях няколко пъти, докато не измина достатъчно време и хората започнаха да забравят. В крайна сметка се установих в Париж, където, както знаеш, те срещнах за първи път. Останалото вече ти е известно. Обаче, Евър…