Той си поема дълбоко въздух, с поглед, вперен в далечината, със замислено, почти тъжно изражение:
— Това място необяснимо ме привлича. Предполагам се дължи на факта, че съм бил свидетел на прекалено много промени през последните шестстотин години… а впримчването и използването на вятъра е много стара идея.
Хвърлям му кос, въпросителен поглед все още не разбирам с какво е по-особено мястото. Само предугаждам, че има някакво специфично значение.
— Независимо от целия технологичен напредък и всички промени в тази насока, забелязал съм, че някои неща — неща като тези тук — си остават общо взето същите.
Кимам, като мълчаливо го подканям да продължи. От думите му съм разбрала, че предпочита да ми разкрие, по своя си начин, по-дълбокия смисъл, който се крие зад тях.
— Технологията се развива толкова бързо… познатите ни неща остаряват и излизат от употреба с невероятна скорост. Модата, например, като че ли се променя и развива. Ако живееш достатъчно дълго обаче разбираш, че всъщност е циклична — приспособява старите идеи, така че да изглеждат новаторски. Примери има много, но истината е една. Макар че всичко около нас сякаш непрекъснато се променя, в същността си хората си остават абсолютно същите. Търсим същите неща, които сме търсили и преди столетия — подслон, храна, любов, някакъв по-висш смисъл в живота си… — започва да клати глава. — Едно търсене, което не се поддава на промяна и еволюция.
Поглежда ме с бездънните си тъмни очи, а аз си мисля, че никога не бих могла да си представя как се чувства в действителност. Какво е да си на негово място. Да си видял толкова много неща, да знаеш и да си постигнал толкова много и въпреки това — независимо какво си мисли той самият — да не си се уморил и изхабил от живота. Деймън все още има толкова много мечти.
— А след като задоволим основните си нужди, след като си осигурим храна и подслон, прекарваме останалата част от отреденото ни време в търсене на любов.
Навежда се към мен и докосва бузата ми с хладните си меки устни — съвсем мимолетна и ефимерна милувка, която напомня на сладък пустинен ветрец. Отдръпва се, само за да погледне вятърните мелници за миг, после добавя:
— Холандия е изключително известна със своите вятърни мелници. А тъй като ти самата си живяла там, реших, че може да ти е приятно да я посетиш.
Стрелвам го с бърз нервен поглед, като си мисля, че сигурно не съм чула правилно. Или пък той е объркал думите. Нямаме време за подобно пътешествие… нали?
Той обаче само се усмихва, а погледът му просветлява:
— Затвори очи и ела с мен.
Трийсет и първа глава
Претъркулваме се напред, без да пускаме ръцете си, и се приземяваме с глухо тупване на твърда земя. Отнема ми известно време да възприема гледката около себе си, след което възкликвам:
— Олеле Боже! Та това е…
— Амстердам — кима той, а очите му се присвиват, за да вижда по-добре сред заобикалящата ни мъгла, — само че не истинският, а версията му в Съмърленд. Щях да те отведа в онзи, в реалния свят, но прецених, че така ще отнеме по-малко време.
Бавно оглеждам каналите, мостовете, вятърните мелници, безкрайните полета от яркочервени лалета. Чудя се дали е създал тази, последната част, специално за мен. После се сещам, че Холандия е известна с отглеждането на цветя — и най-вече с лалета.
— Не ти изглежда познато, нали? — Той внимателно изучава лицето ми в очакване на отговора, но аз само клатя глава. — Дай си малко време и ще си припомниш. Възстанових го по памет — така, както го помня от деветнайсети век, когато двамата с теб едновременно се озовахме в него. Копието е доста добро, ако ми позволиш да се похваля сам.
Прекосяваме улицата — първо той, аз веднага след него — като спираме по средата, за да може да премине една празна каляска. Стигаме до нещо като магазин, чиято врата е широко отворена. Вътре се е събрала тълпа от хора, чиито лица не различавам. Деймън ме наблюдава внимателно, може би дебне за знак, че съм получила проблясък, че съм си припомнила нещо. Аз обаче продължавам навътре — искам сама да изпитам усещането, да си създам впечатления. Обикалям стаите с бели стени и дървени подове и се опитвам да си представя предишното свое аз — онова, което има огненочервена коса и яркозелени очи. Взирам се в картините, окачени в помещенията, докато се промъквам между посетителите. Забелязвам, че телата им започват да избледняват… после очертанията им отново изпъкват и придобиват плътност. Деймън ги е проявил тук, а сега поддържа съществуването им и не им позволява да изчезнат.