— Върви спокойно, защото сега никой не ни гони — наредил Тип на Магарето.
— Дадено! — пресипнало отвърнало то.
— Май нещо си прегракнал — учтиво отбелязал Тиквоглавия.
Магарето подскочило гневно, извъртяло чворестото си око към Тип и изхриптяло:
— Слушай, защо им позволяваш да ме хулят?
— О, не! — успокоил го Тип. — Джак ти мисли доброто. И не бива да се караме. Нека бъдем приятели!
— Не искам повече да го зная този Тиквоглавец! — злобно заявило Магарето. — Много лесно си губи главата!
На това нямало какво да се отговори, затова известно време яздили мълчаливо.
По едно време Плашилото се обадило:
— Това място ми напомня за миналото. На онова тревисто хълмче спасих Дороти от жилещите пчели на Злата магьосница от Запад.
— Тези жилещи пчели повреждат ли тиквите? — страхливо се озърнал Джак.
— Не бой се, те измряха до една — отвърнало Плашилото.
— А ето тук Ник Секача изби сивите вълци на Злата магьосница.
— Кой е Ник Секача? — попитал Тип.
— Тъй се казва приятелят ми Тенекиеният дървар — обяснило негово величество Плашилото. — А на това място крилатите маймуни ни плениха, вързаха ни и побягнаха с малката Дороти — продължило то, докато вървели напред.
— Тези крилати маймуни ядат ли тиква? — разтреперил се Джак.
— Не зная, но не се тревожи, сега крилатите маймуни са роби на добрата Глинда, притежателката на златната шапка, с която им нарежда какво да правят — замислено промълвило Плашилото.
След тези думи сламеният монарх потънал в размисъл за някогашните вълнуващи дни. А Дървеното магаре се клатушкало и носело ездачите си напред към тяхната цел.
Междувременно се здрачило, а после паднали тъмните сенки на нощта. Тип спрял Магарето и всички слезли.
— Много съм изморен — прозинал се той, — а тревицата е мека и хладна. Хайде да легнем и да поспим до сутринта.
— Аз не мога да спя — напомнил му Джак.
— Аз също — казало Плашилото.
— За мен сънят е нещо непознато — обадило се и Магарето.
— Но нека не забравяме бедното момченце, то е от плът и кръв и се изморява — казало умното Плашило. — Така беше и с малката Дороти. Всяка нощ я чакахме да се наспи.
— Съжалявам — смирено въздъхнал Тип, — но е така. Освен това умирам от глад!
— Нова опасност! — ахнал Джак. — Дано не обичаш тиква.
— Само ако е опечена в тиквеник — разсмяло се момчето. — Затова не се бой от мен, приятелю!
— Ама че страхлив Тиквоглавец! — възмутило се Магарето.
— И ти щеше да си същият, ако знаеше, че ще загинеш! — ядосал се Джак.
— Стига! Стига! — спряло ги Плашилото. — Нека не се караме. Всички имаме слабости, мили приятели. Да бъдем снизходителни един към друг. Момчето ни е гладно, а няма нищо за ядене — поне да помълчим, та да се наспи. Защото казват, че в съня смъртният забравя глада.
— Благодаря ти! — усмихнал се Тип. — Негово величество Плашилото е колкото добро, толкова и мъдро, а това никак не е малко!
После се изтегнал на тревата, сложил глава на подпълненото Плашило и заспал дълбоко.
Никелираният император
Тип се събудил малко след разсъмване, но Плашилото вече било станало и с непохватните си пръсти му било набрало две шепи боровинки от околните храсти. Момчето излапало с благодарност тази хранителна закуска и малката компания отново поела на път.
След около час стигнали хребета на един хълм, от който видели града на мигащите и различили стройните куполи на императорския дворец, извисили се над групичките от по-ниски сгради.
Гледката въодушевила Плашилото и то се провикнало:
— Как се радвам, че пак ще се видим с приятеля ми Тенекиения дървар! Дано да управлява хората си по-добре, отколкото аз управлявах моите!
— Той ли е императорът на мигащите? — попитало Магарето.
— Той, той! Поканиха го за свой владетел скоро след унищожаването на Злата магьосница. И с доброто си сърце Ник Секача сигурно е прекрасен и способен император!
— Аз пък мислех, че „император“ е титлата на оня, който управлява империя — обадил се Тип, — а доколкото знам, Страната на мигащите не е империя, а царство.
— За това нито дума пред Тенекиения дървар! — тревожно възкликнало Плашилото. — Ужасно ще го наскърбиш. Той е горда душа, и то с основание, но предпочита да го назовават император, а не цар.
— На мен ми е все едно — казало момчето.
Дървеното магаре заситнило с такава бързина, че ездачите едва се крепели върху него, затова и не продумали чак до стълбището пред двореца.