— Ами какво може да е по-полезно? — изохкал бедният Джак. — Ако ти може да се развалиш всеки миг, тогава щеше да ме разбереш!
— Лично аз — обадил се Тенекиеният дървар, — лично аз ти съчувствам от все сърце. Ала понеже не знаем как да преброим до седемнайсет по две, оставаш си само със съчувствието ми.
Вече се било смрачило и пътешествениците виждали над себе си облачното небе, през което не прониквал ни един лунен лъч.
Сръндакът се носел напред и кой знае защо, огромният двоен диван се клатушкал все повече и повече.
Бръмбарът заявил, че му прилошава, Тип също изглеждал блед и паднал духом. Останалите само стискали облегалките — било им все едно дали се клатушкат или не, щом не политали надолу.
Нощта ставала все по-тъмна и по-тъмна и Сръндакът все така усърдно порел черното небе. Пътешествениците вече не се виждали един друг и между тях легнало тягостно мълчание.
Най-накрая Тип нарушил дълбокото си размишление.
— Как ще разберем, че сме стигнали в двореца на добрата Глинда? — запитал той.
— О, дотам има много път — успокоил го Дърварят. — Веднъж съм го изминавал.
— А знаем ли с каква скорост лети Сръндакът? — упорствало момчето. — Не виждаме какво има долу, и до сутринта може отдавна да сме отминали целта.
— Да, прав си — смутено се обадило Плашилото. — Но как да спрем сега? Може да кацнем в някоя река или на някоя църковна кула, а това ще ни вкара в беда.
И тъй, оставили Сръндака да се носи напред, размахвайки ритмично огромните си крила, и търпеливо зачакали утрото.
А тогава опасенията на Тип се оправдали. Още първите ивици на сивата зора разкрили под тях равнини, осеяни със странни селца, чиито къщи вместо куполообразни — каквито били къщите в Страната на Оз — имали островърхи покриви. По обширните равнини се движели странни животни, а местността била напълно непозната както на Тенекиения дървар, тъй и на Плашилото, които били обхождали и преди царството на добрата Глинда.
— Загубили сме се — жално се обадило Плашилото. — Сръндакът ни е пренесъл отвъд Страната на Оз през пясъчните пустини чак в ужасния отвъден свят, за който ни разправяше Дороти.
— Да се връщаме — уплашено викнал Тенекиеният дървар. — Да се връщаме час по-скоро!
— Завий назад! — наредил Тип на Сръндака. — Завий назад веднага!
— Ако завия, ще се преобърна — отговорил Сръндакът. — Не съм свикнал да летя. По-добре да кацна някъде, после да се извъртя и отново да тръгна.
Но тъкмо тогава никъде не се виждало място, подходящо за такава цел. Прелетели над някакво село, толкова голямо, че според Бръмбара било не село, а град, после стигнали до висока планинска верига с дълбоки пропасти и ясно очертани стръмни върхове.
— Тук някъде трябва да кацнем — заявило момчето, когато се снишили над планинските била. И като се извърнало към Сръндака, наредило: — Кацни на първото равно място!
— Разбрано! — отвърнал Сръндакът и се снишил над равна скалиста площадка между две отвесни скали.
Ала както бил неопитен в тия работи, не преценил скоростта си и вместо да кацне на плоската скала, подминал я с половин тяло, счупил крила в острия ръб на зъберите, а после се претърколил в пропастта.
Нашите пътници едва успели да се удържат в диваните, но когато Сръндакът се блъснал в един издаден камък, Нещото се заковало намясто с дъното нагоре и всички се изсипали от него.
За щастие падали не повече от метър, защото тъкмо под тях имало гигантско гнездо, построено от ято свраки в скалиста вдлъбнатина, та, слава Богу, никой — дори и Тиквоглавия — не се наранил. Безценната глава на Джак се опряла върху меката гръд на Плашилото, което било като възглавница, а пък Тип тупнал върху купчина листа и хартии, които го предпазили от нараняване. Бръмбарът си блъснал главата о Дървеното магаре, но само се позамаял.
В първия миг Тенекиеният дървар се изплашил, ала като видял, че се е отървал без драскотина по лъскавия никел, тозчас си възвърнал обичайната бодрост и обявил:
— Полетът ни се прекъсна внезапно, обаче не сме прави да виним Сръндака, защото той стори всичко, което е по силите му. Но как да се измъкнем от това гнездо, оставям да измисли някой по-умен от мен.
И погледнал към Плашилото, което било пропълзяло до ръба на гнездото и надничало отвъд. Под тях зеела дълбока пропаст. Над тях се извисявала гладка отвесна стена, на чиято единствена издатина, закачено за ръба на единия диван, висяло разкъсаното тяло на Сръндака. Било невъзможно да се спасят и като осъзнали колко безпомощни са, всички изпаднали в униние.
— Този затвор е по-страшен и от двореца — тъжно заявил Бръмбарът.