— Да бяхме си стояли там! — изохкал Джак. — Планинският въздух е вреден за тиквата.
— Само докато се появят свраките — промърморило Дървеното магаре, което размахвало във въздуха крака в напразни опити да се изправи. — Свраките умират за тиква!
— Смяташ ли, че птиците ще дойдат? — отчаяно запитал Джак.
— То се знае — отговорил Тип. — Това им е гнездото. И вероятно наброяват няколко стотици — продължил, — я погледни какво са надовлекли тук.
Наистина, гнездото било задръстено с най-невероятни дребни предмети, напълно безполезни за птиците, които крадливите свраки били отмъквали с години от домовете на хората. И тъй като гнездото било недостъпно, завлечената собственост си оставала завинаги тук.
Както се ровел сред боклуците — защото свраките крадат неща без стойност, така както и ценни предмети, — Бръмбарът подритнал една искряща брилянтена огърлица. Тенекиеният дървар толкова й се възхитил, че Бръмбарът му я подарил с красиво слово, след което Тенекиеният дървар я окачил на шията си и бил много горд, когато брилянтите заблестели на слънцето.
Изведнъж се разнесли остри крясъци и плясък на крила, а когато шумът станал оглушителен, Тип викнал:
— Свраките идат! Открият ли ни тук, ще ни убият в гнева си!
— Очаквах го! — изохкал Тиквоглавия. — Дойде ми краят.
— И моят! — изплакал Бръмбарът. — Свраката е най-страшният враг на моето племе!
Другите не се обезпокоили, но Плашилото веднага се заело да спасява застрашените от гнева на пернатите. Наредило на Тип да свали главата на Джак и да легне върху нея на дъното на гнездото, после заповядало на Бръмбара да легне до Тип. Ник Секача, който от предишния си опит знаел какво да стори, разглобил Плашилото на части (оставил цяла само главата) и покрил със сламата Тип и Бръмбара.
Едва се оправили — и свраките долетели. Щом забелязали в гнездото си натрапниците, те се нахвърлили върху им с гневни крясъци.
Прекрасните хапчета на доктор Никидик
Тенекиеният дървар бил сговорчив, но станело ли нужда, се биел стръвно като римски гладиатор. Тъй че, когато свраките едва не го съборили с устрема на крилата си, а острите им човки и нокти застрашили лъскавия му никел, Дърварят грабнал брадвата и бясно я развъртял над главата си.
Но колкото и свраки да наранил, останалите многобройни храбри птици продължили да налитат отгоре му все така гневно. Някои се опитали да изкълват очите на Сръндака, но те били стъклени и не пострадали. Ято свраки се спуснали над Дървеното магаре, обаче животното, както било повалено по гръб, размахало крака и отпъдило почти толкова нападатели, колкото и брадвата на Дърваря.
При този отпор птиците нападнали сламата на Плашилото, напластена в средата на гнездото върху Тип, Бръмбара и главата на Джак, и се заели да я разпиляват и да разнасят стръкче по стръкче в пропастта.
Главата на Плашилото, потресена от безотговорното разпръскване на вътрешността му, призовала на помощ Тенекиения дървар и той се развъртял с подновени сили. Брадвата му засвяткала сред свраките, а Сръндакът размахал лудо двете си оцелели крила. Раздвижването на тези гигантски ветрила всяло ужас сред свраките и щом Сръндакът се откачил от скалата, на която висял, и с трясък се свлякъл в гнездото, птиците така се изплашили, че с крясък полетели над върхарите.
Когато и последният им враг изчезнал, Тип изпълзял изпод диваните, после издърпал и Бръмбара.
— Спасени сме! — радостно викнало момчето.
— Да, спасени сме! — откликнал образованият Бръмбар и радостно прегърнал главата на Сръндака. — И всичко дължим на падането на Нещото и на брадвата на Дърваря!
— Ако и аз съм спасен, изтеглете ме от тук! — примолил се Джак, чиято глава все още била под диваните.
Тип я изтърколил навън и я сложил върху шията й. Изправил Дървеното магаре и му казал:
— Дължим ти благодарност за смелия отпор!
— Смятам, че се отървахме — гордо се обадил Тенекиеният дървар.
— Нищо подобно! — възкликнал някой глухо.
Извърнали се изненадано към главата на Плашилото, полегнало до ръба на гнездото.
— Унищожен съм! — заявило Плашилото, като забелязало изненадата им. — Къде е сламата ми?
От ужасния въпрос се вцепенили. Стреснато огледали гнездото и не видели ни една сламка. Свраките я били изпокрали до последното стръкче и я били изхвърлили в пропастта, зейнала на стотици метри долу.
— Бедно, бедно мое другарче! — ахнал Тенекиеният дървар, прегърнал главата и взел да я гали: — Кой да допусне, че ще дочакаш такъв край!
— Сторих го за спасението на моите приятели — отвърнала главата — и се гордея, че загинах с такава благородна и великодушна смърт!