— Какво сте се отчаяли? — зачудил се Бръмбарът. — Нали дрехите му са цели?
— Да, обаче те не струват нищо без пълнежа — отговорил Тенекиеният дървар.
— Ще го натъпчем с банкноти! — заявил Тип.
— С банкноти ли? — удивено възкликнали всички.
— Разбира се — продължило момчето. — Дъното на гнездото е покрито с хиляди банкноти — от един и от два долара, има и от пет, и от десет, и от двайсет, и от петдесет. Има колкото да натъпчем не едно и не две плашила. Защо да не използваме парите?
Тенекиеният дървар се заел да преобръща боклуците с дръжката на брадвата. И наистина онова, което смятали за ненужни хартийки, се оказали банкноти с различна стойност, които пакостливите свраки години наред били отмъквали от градовете и селата.
Огромно богатство лежало в недостъпното гнездо и със съгласието на Плашилото предложението на Тип било прието.
Отбрали по-новите и чисти банкноти и ги подредили на купчинки. Левия крак и левия ботуш напълнили с банкноти по пет долара, десния натъпкали с банкноти по десет, а тялото издули така с петдесетачки, стотачки и хилядарки, че Плашилото едва успяло да си закопчае сакото.
— Сега ти си най-ценният член на групата ни — важно обявил Бръмбарът, — но тъй като си само сред приятели, няма опасност да бъдеш похарчен.
— Благодаря ви — поклонило се Плашилото. — Усещам се като нов и макар на пръв поглед да приличам на банкова каса, моля да не забравяте, че умът ми си е от същия стар материал. А тъкмо той ми е бил опора в тежки моменти.
— Е, сега сме тъкмо в такова положение — отбелязал Тип — и ако твоят ум не ни помогне да се измъкнем от тук, сме обречени да завършим живота си в това гнездо.
— Къде бяха тия пожелателни хапчета? — запитало Плашилото и ги извадило от джоба си. — Не могат ли да ни измъкнат от тук?
— Не, докато не разберем как се брои до седемнайсет по две — отвърнал Тенекиеният дървар. — Нали нашият Бръмбар разправя, че бил високообразован — хайде сега да ни каже как става това!
— Това е въпрос не на образование — отвърнало насекомото, — а на познания по математика. Гледал съм как учителят решава какви ли не задачи, и съм го чувал да разправя, че това ставало с някакви си хиксове, игреци, размесени с плюсове, минуси, равенства и тъй нататък. Но доколкото помня, ни веднъж не съм го чул да каже как се брои до нечетното седемнайсет с четните числа по две.
— О, я млъкни! — изкрещял Джак. — От теб ме заболя главата!
— И мен — откликнало Плашилото. — Математиката ти е като буркан шарена туршия — бръкваш за краставичка, а хващаш нещо съвсем друго. Ако изобщо можем да го сметнем, то ще е по най-простия начин.
— Така е — казал Тип. — Старата Момби не може да смята с хиксове и игреци, защото не е ходила на училище.
— Ами започнете да смятате от една половинка! — ядно рекло Дървеното магаре. — Тогава ще можете да преброите до седемнайсет по две!
Погледнали се удивени, защото всички го смятали за най-глупавото в групата.
— Накара ме да потъна от срам — поклонило му се Плашилото.
— Тъй или инак, животното е право — заявил Бръмбарът, — защото две по една половинка прави едно и щом стигнете до едно, лесно ще преброите до седемнайсет по две.
— Чудно как сам не се сетих! — удивил се Тиквоглавия.
— На мен пък не ми е чудно — отвърнало Плашилото. — Ти да не си по-умен от нас? Но хайде да си казваме желанието! Кой ще глътне първото хапче?
— Ами глътни го ти! — предложил Тип.
— Не мога — отвърнало Плашилото.
— Защо? Нали имаш уста? — учудило се момчето.
— Да, но тя е нарисувана и към нея няма глътка — обяснило Плашилото. — Всъщност — то огледало всички един по един — май от нас само момчето и Бръмбарът могат да гълтат.
Осъзнавайки правотата на думите му, Тип казал:
— Тогава аз се заемам с първото желание. Подай ми едно сребърно хапче.
Плашилото се опитало, но подпълнените му ръкавици не успявали да хванат малкото топче и той подал кутийката на момчето. Тип си избрал едно хапче.
— Брой! — викнало Плашилото.
— Половинка, едно, три, пет, седем, девет, единайсет, тринайсет, петнайсет, седемнайсет! — преброил Тип.
— А сега бързо желанието! — припряно му напомнил Бръмбарът.
Но в този миг момчето било обхванато от страшни болки и ужасно се изплашило.
— Хапчето ме отрови! — изхлипал Тип. — Ооох! Ооох! Олеле! Уби ме! Огън! Ооох! — и се търкулнал на дъното на гнездото в такива гърчове, че изкарал ума на всички.
— Как да ти помогнем? Моля те, кажи! — умолявал го разплаканият Тенекиен дървар, а сълзите му се ронели по никелираните бузи.