Крачолите и обущата на Тип били вир-вода, ала Дървеното магаре било прекосило реката толкова спокойно, че от коленете на горе по момчето нямало нито капка. От пищните одежди на Тиквоглавия обаче направо шуртяло.
— Слънцето скоро ще ни изсуши — утешил ги Тип — и след като преплувахме напук на лодкаря, вече можем да вървим нататък.
— На мене плуването ми беше приятно — обадило се Магарето.
— И на мен! — рекъл Джак.
Поели отново по пътя с жълтите павета, който всъщност бил продължение на пътя от другия бряг, и Тип пак качил Тиквоглавия върху Магарето.
— Ако яздиш по-бързо, вятърът ще те изсуши — казал му той. — Аз ще се хвана за опашката на Магарето и ще тичам отзад. Така скоро ще изсъхнем.
— Тогава Магарето ще трябва да препуска — съобразил Джак.
— Дадено! — охотно склонило Магарето.
Тип сграбчил края на клона, който бил опашката на Дървеното магаре, и викнал:
— Дий!
Магарето заситнило напред, а Тип подтичвал след тях. Но решил, че и това е бавно, и викнал:
— Бегом!
Дървеното магаре си спомнило, че това е командата за най-висока скорост, и се понесло с такава шеметна бързина, че Тип хукнал както никога дотогава и едва смогвал да се държи.
Накрая останал без дъх и колкото да се опитвал да извика „Стой!“, силите не му стигали дори да го изрече. Изведнъж клонът, за който се държал, се откъснал — понеже бил сух — и в следващия миг момчето вече се търкаляло в прахоляка, а Магарето и неговият тиквоглав ездач отхвърчали нататък и бързо се скрили в далечината.
Докато Тип се изправи, докато се покашля да прочисти прахоляка от гърлото си и кресне „Стой!“, Магарето отдавна било изчезнало от погледа му.
Тогава той направил онова, което му се сторило най-разумно. Просто седнал и си починал, а след това поел отново нататък.
— Все някога ще ги настигна — размишлявал Тип, — пътят свършва пред портите на Изумрудения град и там те, щат не щат, ще спрат.
В това време Джак стискал пръта, а Дървеното магаре препускало като жребец. Не подозирали, че Тип е изостанал, защото Тиквоглавия не се оглеждал, а Дървеното магаре не можело да се озърта.
Както яздел, Джак забелязал, че тревата и дърветата са станали изумруденозелени, и предположил, че наближават Изумрудения град, макар все още да не виждал високите му кули и кубета.
Накрая пред тях се изправили високи стени от зелен камък, обсипани с изумруди. Джак си помислил, че Дървеното магаре може да не разбере, че трябва да спре, и като нищо да ги блъсне в стените, и гръмко извикал „Стой!“.
Магарето се заковало толкова внезапно, че ако не бил дървеният прът, Джак щял да се преметне презглава и да размаже хубавото си лице.
— Е, това наистина беше лудешка езда, нали, мили татко? — възкликнал, но никой не му отговорил. Извърнал се и открил, че Тип го няма.
Това явно дезертьорство удивило и притеснило Тиквоглавия. И докато се чудел какво е станало с момчето и как да постъпи при тези обстоятелства, портата в зелената стена се отворила и от там излязъл човек.
Бил нисък и топчест, с дебело добродушно лице. Облечен бил целият в зелено и носел висока островърха зелена шапка и зелени очила. Той се поклонил на Тиквоглавия и казал:
— Аз съм пазачът на портите на Изумрудения град. Смея ли да запитам кой си и какво желаеш?
— Аз съм Джак Тиквоглавия — отвърнал ухилено Джак, — а колкото до това, какво желая, признавам, че нямам представа.
Пазачът се изненадал и поклатил глава, като че отговорът не го задоволил.
— Ти какво си — човек или тиквена глава? — запитал учтиво.
— И двете, ако обичате — отвърнал Джак.
— Ами това дървено магаре, то живо ли е?
Магарето извъртяло нагоре чворесто око и смигнало на Джак. А после вдигнало крак и го стоварило върху крака на пазача.
— Олеле! — извикал човекът. — Съжалявам, че попитах. Но отговорът е убедителен. Какво ви води в Изумрудения град, господине?
— Имахме някаква работа — отговорил Тиквоглавия сериозно, — но не помня каква. Баща ми знае точно, обаче го няма.
— Странна история, много странна! — заявил пазачът. — Изглеждаш ми безобиден. Човек с такава чаровна усмивка не може да замисля зло.
— Колкото до усмивката — обяснил Джак, — тя е постоянна, защото ми е изрязана върху лицето с ножче.
— Хайде, ела в стаята ми — поканил го пазачът, — ще се опитам да ти помогна.
Джак подкарал Дървеното магаре през портата към стаичката, изградена в стената на града. Пазачът дръпнал връвта на един звънец и през отсрещната врата влязъл висок войник в зелена униформа. На рамо носел дълга зелена пушка, а прекрасните му зелени мустаци стигали до коленете. Пазачът се обърнал към него: