Комуните са добри като замисъл, но без непрекъсната ангажираност на психолози, психиатри и токсиколози са хаотични и опасни. Дори и единични случаи да успяват да постигнат победата, стават и много трагедии, ексцесии на насилия, беди. И как няма да стават? Възможно ли е да изолираш сами куп деца, болни и пристрастени, с остра абстиненция и състояние на нервите на ръба на истерията и да очакваш хармония и ред?
Може би, се надявате на Църквата? Не съм чула да проведе и една акция за превенция срещу дрогата. Не съм чула и една проповед в тази насока. Не съм видяла духовник да застане пред камерите в телевизията и да предупреди децата за злокобната угроза.
Разчитате ли на обществената солидарност?
Моля ви, недейте! Спомняте ли си при търсенето на място за комуна как местните хора реагираха все едно, че някой се кани да ги смеси с прокажени. Отнесоха се към младежите като към чудовища, мутанти или извънземни, а не като към наши, български деца, нечии внуци и внучки, нечии синове и дъщери, станали жертва на злото и попаднали в негов плен.
Може би очаквате, че точно вашите деца никога не биха посегнали? Точно те, за нищо на света! Не се подлъгвайте с подобни илюзии. Няма млади хора, неуязвими за злото. Поне половината от родителите на младежи, обвинени в притежание и разпространение на наркотици, когато дойдат в кантората ми, започват така: „Не мога да повярвам! Беше толкова послушно и примерно дете. Беше сериозен и трудолюбив. Подлъгали са го лоши приятели.“
Уви, драги родители, всички са уязвими. Затова, не щадете усилията! Започнете с предупрежденията, ако трябва, от детската градина. Не се притеснявайте да запознаете синовете и дъщерите си с мрачните сенки в живота. Не го ли сторите вие, ще го стори някой друг и после ще бъде прекалено късно!
Нека помислим по друг един въпрос: Защо младите хора днес толкова лесно тръгват към злокобното дъно на пропастта? Мисля, че всички ние носим вина за това. Не сме им дали мотивация, вяра, надежди и цел. Животът им е сив, безперспективен и безинтересен. Ще ме прости правителството, но човек не живее целеустремено и усърдно, нито върви по пътя към доброто, ако единствената перспектива, която вижда пред себе си, е един ден да стане работно добиче и техен електорат и да прави или ражда нови работни добичета. Човекът се нуждае от мотивация, от мечти, от пътеводна светлина, към която да върви.
Затова, майки и бащи, нека им върнем интереса към живота! Нека ги стимулираме да спортуват, да се трудят, да мечтаят. Нека им върнем вярата в Бога и в бъдещето. Защото ние сме тези, които ги сложиха в блатото на отчаянието и апатията.
„Взех да се боцкам, защото ми е тъпо и сиво“ — сподели ми веднъж млад човек, който щеше да отиде в затвора, а приятелката му току-що бе абортирала по лекарски съвет, тъй като плодът бил заченат, когато бил дрогиран — „иска ми се все да спя и да ме няма тук. Да ида и да се отнеса някъде надалеч…“
Едва ли има по-страшна присъда над нашата съвест от думите на този младеж, на това едва възмъжало, кльощаво хлапе с риж перчем и нос, обсипан с лунички. Вярвайте ми, като чух това, ми идеше да потъна в земята. Изчервих се от срам, защото и аз съм възрастен човек, една от тези, постлали подобен килим под нозете на нашите деца.
А сега искам да се обърна към тези млади хора, които вече са започнали да приемат отровата и са тръгнали по гибелния път:
Няма да ви лъжа. Вие сте човешки същества и вярвам, че ви е останало достатъчно достойнство да понесете истината. Трудно ще се избавите от оковите на дрогата. Непоносимо трудно и на границата с невъзможното. Вярно, има ора, които са го правили, но те са страшно малко и са замесени от тестото на лидерите и героите. Отказвате се да опитате? А откъде, по дяволите, знаете, че и вие не сте такива герои? Нека жалките и мекушавите обърнат гръб на надеждата, но вие, останалите, слушайте.
Чувала съм, че Мао Дзе дун, някогашният държавен глава на Китай, преди да бъде избран на ръководен пост, бил наркоман, безнадеждно пристрастен към морфина. Политическите му опоненти лесно биха могли да използват това, за да го елиминират. И така, решил да се откаже от пристрастяването. Наредил да го закарат и да го оставят сам на един сал, насред реката Ян Дзъ, която гъмжала от крокодили и било невъзможно да се плува и да го оставят така за десетина дни. Имал храна, вода и ловна пушка. Нищо друго. Заплашил, че ще разстреля оня, който би се осмелил да се приближи по каквато ми да било причина, преди тези дни да изтекат. Никой не знае какво е преживял този човек. Моряци и рибари говорят, че чували вой, писъци, изстрели с пушката, безумен смях.