— Е, може и да сте права. Във всеки случай чичо Матю бе на същото мнение. Един негов приятел загуби състоянието си в банка, друг бе разорен от адвокат, който офейка, а и той самият изгуби известна сума в едно мошеническо предприятие. Стигна дотам, че придоби навика надълго и широко да говори, че единствено сигурно и безопасно е човек да превърне парите си в кюлче и да го зарови.
— О — обади се мис Марпл, — започвам да разбирам.
— Да. Приятели спориха с него, убеждаваха го, че по този начин няма да получава лихва, но той упорито твърдеше, че това не е най-главното. „По-голяма част от парите си — казваше той — човек трябва да пази в кутия под леглото си или заровени в градината.“ Това бяха неговите думи.
Чармиън продължи:
— И когато почина, не остави почти нищо в наличност, макар да бе много богат. Ето защо смятаме, че е изпълнил намеренията си.
Едуърд поясни:
— Открихме, че е продавал ценни книжа и е теглил големи суми от време на време, а никой не знае какво е правил с тях. Вероятно е действал според принципите си и наистина е купил злато и го е заровил.
— Нищо ли не каза, преди да умре? Да е оставил някакъв документ? Или писмо?
— Това е най-вбесяващото. Нищо не е оставил. Няколко дена беше в безсъзнание, но преди да умре, дойде на себе си. Погледна ни двамата и се подсмихна леко — едва-едва. И промълви: „Добре ще си живеете, мои хубави гълъбчета.“ После чукна с пръст по едното си око, по дясното… и ни смигна. След това… умря. Бедният стар чичо Матю.
— Чукна по окото си — замислено повтори мис Марпл.
Едуърд нетърпеливо попита:
— Това говори ли ви нещо? Накара ме да си спомня един разказ за Арсен Люпен, в който се говореше за нещо, скрито в изкуствено око. Но чичо Матю нямаше изкуствено око.
Мис Марпл поклати глава.
— Не… нищо не ми идва наум в момента.
Разочарована, Чармиън се обади:
— Джейн твърдеше, че веднага ще ни кажете къде да копаем.
Мис Марпл се усмихна.
— Аз не съм магьосница. Не знам какъв човек е бил чичо ви, не познавам нито къщата, нито двора.
Едуърд попита:
— Ако ги познавахте?
— Смятате, че би било съвсем просто, нали? — каза мис Марпл.
— Просто! — възкликна Чармиън. — Елате в Анстиз и ще видите дали е просто.
По всяка вероятност тя не бе очаквала, че поканата й ще се приеме сериозно, но мис Марпл се съгласи.
— Да, наистина, мила, много любезно от ваша страна. Винаги съм искала да ми се открие възможност да търся закопано съкровище. — И като ги погледна, на лицето й грейна усмивка, сякаш нарисувана от художник от късната викторианска школа, след което допълни: — И то в интерес на любовта.
— Ето, видяхте ли! — каза Чармиън с драматичен жест. Току-що бяха приключили обиколката на Анстиз. Бяха обходили зеленчуковата градина — разкопана от край до край. Бяха обиколили малката горичка, в която около всяко по-голямо дърво зееше яма, тъжно бяха съзерцавали осеяната с дупки повърхност на някога равната морава. Ходили бяха горе на тавана, където съдържанието на стари сандъци и шкафове бе извадено и претършувано. Ходиха и долу в мазето, където всички плочи бяха изтръгнати от местата им. Мериха и почукваха стените и показваха на мис Марпл всяка мебел, в която имаше или можеше да се допусне, че има тайно чекмедже.
На едно писалище в дневната бе натрупана камара книжа — всички документи, които покойният Матю Страут бе оставил. Нито един не бе унищожен и Чармиън и Едуърд безброй пъти вече бяха ги обръщали отново и отново, прелиствайки сметки, покани, делова кореспонденция, с надеждата да открият незабелязано досега указание.
— Можете ли да се сетите за някое място, в което да не сме надникнали? — попита Чармиън с надежда.
Мис Марпл поклати глава.
— Както изглежда, били сте много усърдни, мила моя. Може би дори малко повече, отколкото е необходимо. Знаете ли, смятам, че човек винаги трябва да има план. Като моята приятелка мисиз Елдрич; при нея работеше една мила малка прислужничка, прекрасно лъскаше линолеум, но бе толкова старателна, че излъскала прекалено пода на банята и когато мисиз Елдрич излизала от ваната, корковата постилка отпред се плъзнала под крака й, тя паднала много лошо и си счупила крака. Много неприятно, защото вратата на банята била заключена, разбира се, и градинарят трябвало да донесе стълба и да влезе през прозореца; това ужасно разстрои мисиз Елдрич, която винаги е била много скромна жена.
Едуърд се раздвижи неспокойно. Мис Марпл бързо продължи:
— Моля да ми простите. Зная, винаги се отплесвам. Но едно нещо обикновено те подсеща за друго. А понякога това е от полза. Исках да кажа само, че може би, ако си напрегнем мозъците, ще се сетим за някое възможно скривалище.