Едуърд троснато се обади:
— Мислете вие, мис Марпл, мозъкът и на Чармиън, и моят вече са съвършено празни.
— Боже, боже. Разбира се, колко е уморително за вас. Ако не възразявате, ще попрегледам всичко това тук. — И тя посочи документите на писалището. — Стига да няма нещо поверително; не искам да мислите, че любопитствам.
— О, разбира се, прегледайте ги. Но се страхувам, че няма да намерите нищо.
Мис Марпл седна до писалището и методично запрелиства документите. Щом прегледаше всеки един, автоматично го подреждаше в съответната купчинка. Когато свърши, поседя няколко минути, вперила замислен поглед пред себе си.
Едуърд не без известна злонамереност попита:
— Е, мис Марпл?
Тя леко се стресна и сякаш дойде на себе си.
— Моля да ме извините. За мен беше от голяма полза!
— Намерихте ли нещо свързано с парите?
— О, не, нищо, но мисля, че зная какъв човек е бил вашият чичо Матю. Много прилича, на чичо ми Хенри, струва ми се. Обичал е грубите шеги. Ерген очевидно… питам се защо… може би разочарование на младини? Човек на реда, но без голямо желание за обвързване… малко ергени го имат!
Зад гърба на мис Марпл Чармиън направи на Едуърд знак, който значеше: „Тя е изкуфяла.“
Мис Марпл не спираше с увлечение да бъбри за покойния си чичо Хенри.
— Той много обичаше игрословиците. А за някои хора няма нищо по-досадно от игрословиците. Играта с думи може да бъде страшно отегчително нещо. Беше и доста подозрителен. Все смяташе, че слугите му го ограбват. И, разбира се, те понякога го правеха, но не винаги. Беше му станало идея-фикс, бедният човек. Накрая започна да ги подозира, че се опитват да го мамят с храната, и отказваше да яде друго освен яйца. Заявяваше, че никой не може да подправи вътрешността на едно варено яйце. Милият чичо Хенри, а беше такъв весел човек на времето.
Едуърд чувствуваше, че ако чуе още нещо за чичо Хенри, ще побеснее.
— Обичаше и млади хора — продължи мис Марпл, — но ги дразнеше, ако разбирате какво искам да кажа. Слагаше например кесийки с бонбони на места, където децата не можеха да ги достигнат.
Пренебрегвайки всяко възпитание, Чармиън се обади:
— Изглежда, не е бил особено приятен!
— О, не, мила, просто стар ерген, който не е свикнал с деца. А в действителност не беше никак глупав. Държеше в къщи доста пари, имаше и каса. В резултат на многото му приказки една нощ в къщата нахълтаха крадци и пробиха с някакъв химикал касата.
— Пада му се — не се сдържа Едуърд.
— О, но в касата нямаше нищо — поясни мис Марпл. — Всъщност той държеше парите си на друго място, зад няколко тома с проповеди в библиотеката. Твърдеше, че хората никога не взимат такава книга от рафта.
Едуърд я прекъсна развълнуван.
— Това е идея. Какво ще кажете за библиотеката?
Но Чармиън тръсна глава с пренебрежение.
— Да не мислите, че не съм се сетила? Миналия вторник, когато ти замина за Портсмут, прегледах всички книги. До една ги извадих и изтръсках. И там няма нищо.
Едуърд въздъхна. После стана и се опита тактично да се отърве от гостенката, която не оправда очакванията им.
— Ужасно любезно беше от ваша страна, че дойдохте и се опитахте да ни помогнете. Съжалявам, че не успяхте. Имам чувството, че злоупотребихме много с времето ви. Ще изкарам колата, за да можете да хванете влака в петнайсет и тридесет…
— О — възкликна мис Марпл, — но нали трябва да намерим парите? Не бива да се предавате, мистър Роситър. „Ако в началото не успееш, опитай се пак, и пак, и пак!“
— Искате да кажете, че ще продължите да се опитвате?
— Ако говорим точно — отвърна мис Марпл, — още не съм започвала. „Първо си хванете заек“, както съветва мисиз Бийтън в готварската си книга — чудесна книга, но много скъпа; повечето от рецептите започват така: „Взимате около един литър сметана и дванайсет яйца…“ Но докъде бях стигнала? О, да. Добре, трябва, така да се каже, да хванем заека, а заекът, разбира се, е вашият чичо Матю и за нас остава да решим само къде може да е скрил парите си. Би трябвало да е съвсем просто.
— Просто? — попита Чармиън.
— Но, разбира се, мила. Сигурна съм, че е избрал най-очебийното място. Тайно чекмедже, ето моето заключение.
Едуърд сухо забеляза:
— Не можете да сложите кюлчета злато в тайно чекмедже.
— Не, не. Разбира се, не. Но няма основание да се смята, че парите са във вид на злато.
— Той винаги казваше…
— Така говореше и моят чичо Хенри за неговата каса. Затова аз много сериозно подозирам, че е искал да отклони вниманието ви. Диамантите например могат съвсем лесно да се скрият в такова чекмедже.