— Писмата?
— Особено подписът — поясни мис Марпл.
Но Едуърд едва ли я чу. Той се провикна развълнувано:
— Чармиън! Ела тук! Тя е права. Виж, пликовете са много стари, а писмата са писани доста по-късно.
— Именно — съгласи се мис Марпл.
— Те са направени да изглеждат овехтели. Обзалагам се, на каквото искате, че старият чичо Матю сам ги е фалшифицирал…
— Абсолютно вярно — съгласи се мис Марпл. — Цялата работа е измислица. Никога не е съществувала мисионерка. Трябва да е шифър.
— Мили мои деца, наистина няма нужда да усложняваме толкова нещата. Чичо ви в действителност е най-обикновен човек. Просто се е пошегувал и това е всичко.
За първи път се обърнаха към нея с цялото си внимание.
— Какво точно искате да кажете, мис Марпл? — попита Чармиън.
— Искам да кажа, скъпа, че в тази минута вие фактически държите парите в ръце.
Чармиън се втренчи в ръката си.
— Подписът, скъпа. Той обяснява всичко. Рецептата е само насока. Като махнете скилидките чесън, кафявата захар и всичко останало, какво остава от рецептата? Добре, пушен бут и спанак, ясно! Пушен бут и спанак! Значи, глупости! Ето защо ясно е, че писмата са важните. И после ако вземете пред вид какво е направил чичо ви непосредствено преди да издъхне. Казахте, че чукнал окото си. Добре, ето ви ключа, разбирате ли?
Чармиън заяви:
— Или ние не сме с ума си, или вие!
— Не сте ли чували, мила, за израза, който означава, че нещо не е така, както изглежда, или той съвсем не се употребява в днешно време: „Вярвай на очите си.“
Едуърд зяпна и очите му се сведоха към писмото в ръката му.
— Вяра Взор…
— Разбира се, мистър Роситър, както току-що сам казахте, тя не съществува и не е съществувала. Писмата са писани от чичо ви и, смея да ви уверя, че много се е забавлявал, докато ги е съчинявал. Както забелязахте, написаното на плика е много по-старо и пликовете, така или иначе, не могат да съответстват на писмата, защото марката на плика, който държите в ръка, е от 1851 година. — Тя млъкна. После повтори натъртено: — 1851 година. А това обяснява всичко, нали?
— Във всеки случай на мен не — заяви Едуърд.
— Е, разбира се — съгласи се мис Марпл. — Признавам, че и аз едва ли щях да се досетя, ако не бе племенникът ми Лайънъл. Много мило момченце и страстен колекционер на марки. Знае всичко за марките. Той ми е разказвал за редки и скъпи марки и веднъж спомена, че на някакъв търг се появила чудесна находка. Помня само, че каза нещо за 1851 година, синя, два цента. Предполагам, че марките и на другите пликове са така скъпи. Без съмнение чичо ви ги е купил чрез посредници и внимателно е „замаскирал следите си“, както се изразяват в детективските романи.
Едуърд изохка. Седна и зарови лице в ръцете си.
— Какво ти е? — попита Чармиън.
— Нищо. Само като си помисля, че ако не беше мис Марпл, можехме чудесно да изгорим тези писма.
— Е — забеляза мис Марпл, — ето това е, което тези стари, влюбени в шегите си стари джентълмени никога не разбират. Помня, че чичо ми Хенри изпрати на любимата си племенница банкнота от пет лири като подарък за Коледа. Сложил я в коледна картичка, залепил двете страници и на гърба написал: „С обич и най-добри пожелания. Боя се, че това е всичко, което мога да направя тази година.“ Бедното момиче, ядосано от мръсния номер, за какъвто го помислила, хвърлила картичката в огъня. И тогава, разбира се, той трябваше да й изпрати още една банкнота.
Чувствата на Едуърд към чичо Хенри бяха претърпели рязка и коренна промяна.
— Мис Марпл — каза той, — ще донеса бутилка шампанско. И всички ще пием за здравето на вашия чичо Хенри.