Затаил дъх Стария Рос с почти нежен трепет наблюдаваше всяко движение на Колдуел, готов на секундата да „натисне педала на газта“ и да покаже на „шибаните извънземни“, чия ще бъде последна дума. Старецът дишаше тежко, погледа на присвитите му очи се стрелкаше между мъжа отвън и устройството под бюрото, сякаш да се увери, че и двамата са на своето място. Колдуел направи крачка встрани. Старецът се приведе напред — само още миг, един миг само. Следващата крачка към бензиностанцията беше щеше да бъде край за всички. Мъжът се поспря, огледа се за последен път и с енергична стъпка се качи в лъскавата лимузина.
Вълна на огромно разочарование плисна стареца. Той живееше за този миг. А те отново му го бяха отнели. Кракът върху ръкохватката потръпна. Дълбока въздишка се отрони в задушната стая. Старият Рос се отпусна назад и се усмихна лукаво. „Отказахте се, а? Нещастни палячовци!“ Нека, той бе готов, само да вдигнат ръка срещу него — в пъкъла щеше да ги навре. В пъкъла на пъкъла. Неговият час щеше да дойде. Избута в ъгъла под бюрото детониращото си съоръжение. Излезе отпред, сложи ръце на кръста и с широка, доволна усмивка проследи, как черните коли се отдалечават. Постоя така докато се изгубят от погледа му, повъртя се на място, след което накуцвайки се запъти да провери дали все пак количеството взрив в килера е достатъчно.
7.
Слънцето неусетно се спускаше вдясно от пътуващите, сякаш пикираше и чакаше разрешение за приземяване.
— Тоя приятел отново ни напуска — кимна към него Джо — искаш ли? — едва на третата си бира, той се сети да предложи на Питър.
— Да, защо не — „мистър“ Крейн беше слабовато момче, но вече се усещаше /или искаше да е така/ възрастен, готов за истинския живот, за големи дела и големи отговорности. На техен фон една бира в приятната компания на този чудат шофьор беше най-малкото на което беше способен. Пое бирата, огледа се за раницата си и рече:
— Наздраве, за общия ни път! — не знаеше защо го каза, но мислеше, че е съвсем на място.
Джо явно не мислеше така.
— Общият ни път, само как звучи, а? Като се замисли човек, защо ли ни е събрала съдбата нас двамата — точно тук и точно сега?
Питър се намести в меката облегалка, сякаш за миг почувства неудобство и смущение.
Явно с течение на изпитите бири Джонатан се настройваше все по философски.
— Общият ни път… да, сега е общ и е път все пак, но дали след ден, след два ще помним въобще този път, дали ще имаме въобще спомен, че сме пътували заедно…
— Но, аз не исках да кажа нищо лошо…
— Ти и нищо лошо не си казал, мойто момче, ама като се замислиш — не е ли така?
Питър наистина се замисли — този обрат на разговора някак го притесняваше. Джо обаче не го дочака да измисли нещо, а продължи:
— Така, де — навремето и аз си мислех, че качват ни на пътя и — хоп, слизаме от него чак накрая — изплези език и обели очи, за да подчертае смисъла на казаното — но понякога се налага да разбереш самата истина — не е толкоз лесно и няма на кого друг да се сърдим ако нещо не ни хареса — направи драматична пауза, след което каза тържествено — всеки сам си избира пътя, Пит — за пръв път го нарече по име — дали ще е път, дали ще е пътека, дали ще е задънена улица… може пък и да е магистрала, знае ли човек — добави многозначително — всякакви ги има и кой от тях ще избереш и кога ще го избереш зависи единствено от теб. Ето, ти одеве се качи при мен, без да ме познаваш. Нощта е на път — кимна към медноблестящия залез — ами ако изляза сериен убиец? Ей, така, както си карам по тоя път, просто и да си убивам едновременно с това — Джонатан рязко се наведе към Питър, кръвнишки озъбен, мустаците му се бяха разтегнали в неправилен ромб. Момчето се стресна не на шега и инстинктивно се озърна към раницата си сякаш търсеше нещо близко, което да го успокои.
Дълбок смях се раздвижи в гърдите на шофьора, след което той отново реши да се заеме с обичайната си работа и хвана волана. И тъкмо навреме, защото камионът плавно се насочваше към огражденията на моста, по който минаваха.
— Опа, за малко да полетим в мечтите си — Джо продължаваше да се смее — ти какво — май наистина се изплаши, дори и багажа си приготви — нов бавен откос смях придружи думите му.
— Ами… не точно — момчето се поокопити — видях курса на камиона и си взех парашута — кимна към раницата, която стискаше с една ръка.
— Добре, добре… — не падаш по гръб — шофьора поклащайки глава се загледа в широките платна на магистралата пред себе си, посегна и включи фаровете, въпреки, че на Питър му се струваше достатъчно светло.