— Ти накъде пътуваше — забравих ли, не си ми казал ли… — попита Джо, отваряйки нова бира и нова тема на разговор.
— Сан Антонио.
— Хм, на прав път си момче, но не си особено близо — погледна шофьорът към Питър — е, с мен можеш да попътуваш още доста мили — аз съм до Остин — погледна за реакция и момчето послушно кимна — Хубав град е Сан Антонио, често съм там — районът общо взето е мой — добави с гордост в гласа си без да уточнява подробности, сякаш целия Тексас, не — целите Щати бяха територия, прилежаща към начина му на живот.
— Явно познавате района, на мен ми предстои да съм там за пръв път.
— А — сигурно ще ти е интересно. Какво ще търсиш там?
Джо погледна Питър с присвито око.
— Приятелката ми е от там.
— А! — Джо възкликна поривисто — Айде бе? Извинявай, братле — продължи той с тон, който в никакъв случай не говореше, че наистина съжалява — ама за женските екземпляри от района и точно от Сан Антонио не мога да кажа особено ласкави неща — направи драматична пауза — жена ми е от Сан Антонио — нова пауза — и двете ми дъщери — не питай…
Питър разбра, че и да пита, най-важното вече бе казано, затова само се усмихна очаквателно.
— Опасна напаст и то години, години наред — явно това бе една от любимите теми на Джонатан, защото се впусна в такива подробности и детайли, че ако момчето бе започнало навреме, сигурно щеше да събере материал за обширна статия, ако не и за цял труд. Като за отбелязване беше, че темата от регионална за жените на Сан Антонио, прерасна в глобален, световен мащаб. Джо не си поплюваше. Питър мълчаливо слушаше с половин ухо и кимаше /като че ли имаше друг избор/, само от време на време се намесваше с уточняващи въпроси, които само отприщваха нови потоци от думи и нови хоризонти за този житейски философ — Джонатан Дейвис.
Доста време бе изминало, нощта се бе спуснала изцяло, когато Джо явно се досети за момчето.
— Е, а твоята птичка как се представя? — вдигна вежда многозначително.
— Амии, как точно да се представя — добро момиче е…
— Ха, добро, кажи вие двамата нещооо — Джо се извърна почти изцяло към Питър, потърка многозначително двата си показалеца и го погледна с цялата хитрост на Вселената и допълни — А?
Очите на момчето се разшириха:
— Камиона! — извика то.
Невъзмутим като свинкс, Джо хвана волана с лявата си ръка, върна вещо огромния камион в пътя и без да променя нито изражението си, нито позата си повтори:
— А? — усмивка озари брадясалото му лице и сега мустаците образуваха почти правилна окръжност.
— Ние — момчето колебливо проточи кратката думичка, но явно взе някакво решение, защото продължи по-уверено, дори се опита да обърне на шега — да, ние двамата — повтори с нервна усмивка жеста на Джо с пръстите — и тя добре се представя!
Джонатан поклати глава, върна погледа си на пътя и след миг мълчание каза с полуусмивка:
— Хм, момче, хитър си ти и хлъзгав като змиорка — засмя се мъжът — вършите работата, значи, а? Добре, добре, въпреки, чеее — помълча многозначително — с това човек не се хвали, защото възникват съмнения — знаеш — куче, което много лае не хапе.
— Е, хайде сега — странен човек — в гласа на момчето се прокрадна раздразнение и енергия, които не бе показало до сега, Джо изненадан го погледна — задаваш въпроси, които не те засягат, ровиш за отговори, а пък сега съм се хвалил — не е честно! — Питър се ожесточи сякаш бранеше нещо. Джо не обикаляше от вчера по пътищата и не му трябваше много, за да разбере истината, но реши да си замълчи /поне за сега/ и само притвори очи миролюбиво.
Питър се досети, че реакцията му бе рязка, но знаеше, че беше прав за себе си, бореше се за своята истина и не каза нищо. Джо му смигна усмихнат, поклати показалец поучително, но нищо не каза. Не искаше да го дразни, момчето беше младо, пък и изглеждаше добро.
— Добре, разбрах за къде си, а откъде идваш? — попита мъжът с явен опит да смени темата, отпивайки от бирата си за пореден път.
— От Бостън.
— КАК!!! — струйки бира плиснаха таблото и предния прозорец — Бостън, Бостън ли каза — попита Джонатан кашлящ задавено.
— Да, Бостън — Питър го гледаше учудено.
— А, бе, момче, ти знаеш ли Бостън къде е бе?
— Разбира се — момчето вече звучеше засегнато.
— На автостоп?
Питър кимна.
— ’ми това е почти в друга галактика бе! — Джо зарови с едната си ръка в купчинка листове и документи.
Не след дълго откри това, което търсеше и с драматичен жест го подаде на момчето.
— Ето дръж — карта — вгледай се внимателно и пак ми кажи откъде идваш — едрият мъж неистово се кискаше.