— Няма нужда, а и не виждам нищо смешно — каза момчето твърдо и прочисти гърлото си сякаш, за да подчертае, че говори сериозно. Раздразнението му отпреди минута не бе преминало и сега прерасна в яд. Буйните му младежки хормони полудяха — „Какво иска тоя шибан дебелак от него!? Той ли ще се ЕБАВА с него!“ Момчето с мъка се овладя и стисна зъби „Не бива да се дъниш. Спокойно.“ Мисленият разговор с него самия вършеше работа и преди в критични ситуации, свърши и сега. Но кутията на Пандора беше открехната. Бентът на нервите му заплашваше да се скъса. Висеше на косъм. Тънък. Изтъняващ. И не се знаеше докога щеше да издържи.
Джонатан разбра, че е прекалил и сговорчиво заключи:
— Момче, ти си герой на нашата страна!
„Героят на тяхната страна“ не поде шегата и в крайна сметка Джо се зае с шофирането, като отпиваше от бирата и се подхилкваше на себе си. Момчето се загледа през страничния прозорец. На лицето му не можеше да се прочете нищо. Двамата притихнаха за известно време, всеки зает със своите мисли.
8.
Скарлет вървеше по малка полянка обсипана с маргаритки. С лек наклон, морето от трева и цветя преваляше едно почти незабележимо възвишение и продължаваше от другата му страна. Момиченцето гледаше прекрасната свежест, сред която бе попаднало и не вярваше на това, което виждаше. Наистина никога не би посмяла да мечтае, че ще попадне на такова приказно място. Очите и сияеха. Тя повдигна полите на бялата си рокля и припна към едно блестящо от росата островче маргаритки. Приклекна и внимателно протегна ръка да откъсне една. Малката детска ръка нежно обгърна крехкото стъбло на цветето. Бавно и внимателно, сякаш се страхуваше да не изчезне в мига преди да го докосне. Това не стана и малкото момиченце засия от щастие, поднасяйки бялото цветче към лицето си. Ароматът сякаш го възнесе. Протегна пак малката си ръчичка. Щеше да набере букет на майка си и да й го подари. Тя обичаше маргаритките. Самата й бе казала. Веднъж. Скарлет сбърчи малките си вежди. Не можеше да си спомни кога… майка и… Същевременно продължаваше да откъсва белите бисери, обсипали поляната. Постепенно букетчето в ръката й започна да става букет. Кога… майка й? Нямаше значение тук бе чудно хубаво. Детските очи засияха отново. Букетът бе станал огромен. Сякаш растеше сам. Скарлет се усмихна. Най-прекрасните маргаритки. Неусетно, като магия, букетът бе станал толкова голям, че се наложи тя да сключи ръцете си около него. Скарлет се изненада, изви се леко назад, за да може да го обхване с поглед. Как ще го занеса? В мига преди да се замисли къде и на кой, Скарлет чу глас:
— Хей, Лети, прекрасен букет — докато се обръщаше по посока на гласа Скарлет разбра кой е — само брат и Питър и викаше „Лети“.
„Значи е дошъл?“
— Питър! — възторжено изписка Скарлет, обръщайки се плавно сякаш бе в безтегловност — Какво правиш тук? Как ме намери?
Високото слабо момче се усмихваше дяволито.
— Откъде се взе? — Скарлет се метна на врата му, разпръсвайки цветчетата на огромния си букет във въздуха, като не забеляза, че те останаха да се реят — Не си ли на път? — тя увисна на врата на момчето.
Със същата загадъчна усмивка той протегна ръка и каза тихо:
— Ела!
Скарлет пое ръката му и двамата сякаш заплуваха сред блестящата на прежурящото слънце зеленина. Малките жълто-бели цветчета, откъснати от детската ръка падаха в следите от стъпките им в тревата. Плавно и меко.
Двете деца превалиха малкото възвишение. Тревата вече стигаше до кръста на момиченцето и се преплиташе в дантелената й рокля. Беше й трудно да напредва, но Скарлет успяваше да не позволи на този факт да помрачи радостта й.
— Виж — посочи Питър напред.
Скарлет се загледа към хоризонта, но не го видя. Картината пред нея сякаш се размиваше нанякъде. В следващия момент осъзна, че брат и сочи нещо по-наблизо — току пред тях. Поточе. Детето ахна. С ведра усмивка погледна брат си. Той кимна напред.
Усмихната Скарлет прекрачи в подскачащата пенлива вода. Сигурно бе студена.
Крачка. Две. В душата на момичето радостта заблика като водата в краката й. Скарлет продължи напред уверено. Нямаше нищо страшно. Разпери ръце, сякаш вървеше по въже, идеше и да полети.
Вървеше. Обувките и потропваха весело по паважа. Момичето се полюшваше в ритъма на гранитния ксилофон. Хоп — троп. Внезапно Скарлет осъзна, че това наистина е паваж и тя върви не в буйното планинско поточе, а потропва по безлюдна улица. Улица със стара паважна настилка, каквото не бе виждала никога, но знаеше, че съществува. Озърна се разтревожена. Усмивката все още беше на мястото си, въпреки, че никак не бе на място. Наоколо бе пусто. Питър бе изчезнал.