Питър — изпищя детето — викът не отекна, дори ехото се беше скрило.
— Пиииитъъъъъър! — Скарлет вече не се усмихваше. Напротив.
Пристъпи неволно. Отсреща мътни стени на мръсни сгради обграждаха улицата, но щом погледа на момичето попаднеше върху тях, отплуваха назад, сякаш се пазеха от нея. Или от нещо. След което отново се връщаха на мястото си щом тя отместеше поглед от тях. Скарлет продължи несъзнателно напред. Всъщност тя друг избор нямаше — зад нея всичко бе изчезнало. Бе се стопило. Не съществуваше нищо. Само мрак.
Крачка. Две. Крачето и шляпна. Подхлъзна се на гладкия камък под крака й. Пак вода. Очите на момичето, станали малки и кръгли от недоумение и прииждащ страх, погледнаха надолу. Вода, мътна като от пролетен порой, бавно пълзеше по паважа. Скарлет уплашена вдигна поглед. Сградите отпред бяха изчезнали. На тяхно място се простираше огромна пустош, чийто край не се виждаше, а и тя нямаше време да се вгледа.
Водата под краката й започна да я плиска в глезените. Невярващо Скарлет погледна натам откъдето идваха мътните струи. Това „оттам“ не съществуваше. Пороят /защото вече бе станал такъв/ прииждаше към нея на все по-големи и големи вълни. Улицата, по която потропваха краката и преди малко, бе станала река. Мътна и зловеща. Скарлет тръгна напред към брега. Поне предполагаше, че той съществува. Надяваше се — докато гледаше уплашено мятащата се към нея вода. Невисоки талази, подобно на мъртви делфини, се преобръщаха, издигаха се и в същата секунда потъваха в общата кафеникава маса.
„Ще ме удави“ — блесна като светкавица мисъл в детската главица. Скарлет се затича. Подхлъзна се. Падна. Изправи се и продължи напред внимателно, озадачена от изненада. Реката не беше дълбока, а на дъното и продължаваше да има паваж. Но течението се засилваше. Водата яростно шибаше подбедриците й, заплиташе полите на роклята й в мокри, кафеникави снопове. Трябваше да се измъкне. Скарлет подскочи напред, където се молеше да има бряг. Политна и отново рухна с плясък в ледената вода. Опита се да стане, но не успя. Течението я повлече. Забравило всичко друго момиченцето започна да се бори с буйната вода. Вкопчваше се в ръбовете на ужасно гладките павета по дъното. Изплъзваха се под ръчичките й. Струваше и се, че чува как ноктите й дращят в тях. Всичко друго отлетя нанякъде. Остана единствено измамно плитката, мътна река.
Скарлет се бореше за живота си с ярост неприсъща за дете на нейната възраст. Но смъртта също не бе типична за възрастта й, така че във волята на детето нямаше нищо неестествено. Поне в момента.
Течението я влачеше безмилостно. Момичето усети, че наклонът, по който се спускаше се увеличава. Реката забумтя, но оставаше плитка. Кракът и напипа нещо. Сви се неистово и вкопчи в него едната си ръка. Почти успя да се изправи. Залитна и с изящен пирует падна по гръб. Отново във водата. Малкото детско телце се тътреше по каменното дъно с неравни тръпки, причинявани от откъслечните леки сблъсъци на крачетата в ниските ръбове на паважа под водата. Скарлет плачеше с беззвучни сълзи, които давеха някъде в носещата я мръсна вода. Кална вълна я плисна в устата. Преглътна. Зъбите й заскърцаха от пясъка между тях. Отметна се в ужас и проточи глава над водата. Ръката й се закачи в нещо. Значи все пак имаше и друго по дъното освен гладката каменна настилка на паважа. Детското личице се озари от надежда. Метна и другата си ръка върху пъна.
Тя реши, че е пън!
С крака си напипа брега. Тя реши, че е бряг…
Отново почти успя. Напрегна сили и в момента на върхово напрежение пънът /?/ изчезна и тя полетя в прегръдките на хищното течение, което я подмяташе надолу. Скарлет видя пред себе си място, където водата пищеше и съскаше като умираща змия. В следващия миг тялото и се преметна през прага и от неголяма височина пльосна в реката, която продължи да го влачи и стърже по дъното. Рязка болка се вряза в гърба на детето. Дали бе паднала върху нещо? Нямаше време да помисли за това в шеметния бяг на реката. Момичето вече пищеше, но гласът му потъваше в зверското бучене около него.
В един ужасяващо кратък миг шума на водата секна. В следващата секунда Скарлет хлътна и с шеметна бързина полетя в бездънна бездна. Не виждаше нищо. Видя го със сърцето си. И то изстина.
— Майкоооооооо — помогни ми, майкооооооо — собствения й вик проряза мозъка й.
Отчаянието заля детето отвсякъде. Майка му беше мъртва — съзнаваше го ясно и болезнено като хапещ, зимен студ. Бе умряла отдавна, почти не я помнеше, но гибелния полъх на бездната, в която продължаваше да пропада я обгръщаше отвсякъде и инстинктът, я накараха да се обърне към нея. Колкото по-надолу се спускаше толкова повече мракът над нея, който трябваше да бъде небе, се сгъстяваше.