Скарлет протегна ръка натам. Смътния образ на майка й се усмихна. Пое ръката й в своята. Детето също се усмихна.
— Майко — прошепна то, увиснало в нищото.
— Лети — момиченцето потръпна радостно, което породи в него далечна изненада. Не бе чувала майка си да я назовава така много отдавна. Откакто тя умря. Затова беше забравила, че и друг освен Питър използваше това обръщение. А беше прекрасно.
В този момент ръката, стискаща детската десница, се откъсна. Сякаш бе нескопосано залепена и сега просто се отдели от тялото. Скарлет полетя отново в бездната, а образът на майка и се сви и се стрелна като спукан балон в гъстата тъма над нея. Детето проплака горчиво.
Мракът и червеникавата мъгла около момиченцето се превърнаха във въртящо се размазано петно. Скарлет се премяташе с нечовешка бързина, докато жестока, болката не се вряза отново в гърба й. Падането престана. Отсечено като с нож, забил се в нея.
Два болезнени лъча се стрелнаха от основата на пояса й, за да се съберат и избухнат в кълбо болка, разстилаща се по целия й гръб. Скарлет изпищя и се изви в арка. Завивката с анимационните герои на болничното й легло се отметна от спазматичното, рязко движение. Очите на момичето се отвориха, но съзнанието му тънеше все още в прегръдката на кошмара.
Извитото телце на детето се отпусна за миг, за да се смрази отново от раздиращата го болка. Изкривилата лицето му болезнена гримаса бе неописуема.
Единственото предимство на Скарлет в случая бе, че познаваше болката и ъгълчетата, в които да се скрие от нея. С времето ставаха все по-малко и по-малко, но детето не мислеше за това. Пробуждащото й се съзнание се бе концентрирало единствено върху това, че болката ще отмине. Беше го правила и преди. Стотици пъти. Малките ръчички стиснаха страните на леглото. В трогателна борба, която можеше да се проследи по детското лице, Скарлет успя да настигне отиващия си сън и да потърси спасение в него. И там беше страшно, знаеше. Но не винаги. И не толкова.
9.
Питър седеше полуизлегнат и с премрежени очи гледаше лентата на линията, маркираща границата между две от платната на магистралата. Наистина в момента се движеха по тази магистрала някъде в сърцето на страната, в която се бе родил, но думите на шофьора до него не излизаха от главата му — „всеки сам си избира пътя“. А беше ли избрал той този път, който следваше сега? Колкото повече прехвърляше петте думи из мислите си, толкова повече му се струваше, че в момента не пътува по магистралата на живота си, а по страничен път със съмнителна чистота. Но нямаше избор, не му бе оставен такъв и не можеше да си позволи да не поеме по това вонливо странично пътче, което му представиха като магистрала. Не хранеше никакви илюзии по отношение на това, което му предстоеше, когато пое по този път, когато пое на тази мисия — това май по-добре му звучеше — но защо всичко бе някак неестествено, лишено от смисъл. Принудено. Разсъжденията на този обикновен човек, разположени на двата полюса — философията и пошлостта го объркваха. Объркваха го, защото и в двата случая бяха убедителни, бяха на мястото си.
А той беше ли на мястото си? Питър се размърда сякаш от неудобство. Представите му за него самия и за живота въобще май бяха меко казано погрешни. Поне в момента му изглеждаха така. Но пак се запита защо, нали в крайна сметка правеше всичко и винаги за добро, за нещо по-добро. Нали така трябваше да бъде. Раздразнението неравномерно затихваше. В момента Питър просто беше объркан. Поне за сега.
С къси, неумели погледи Джо от своя страна започна опит да възстановят общуването си. Не беше много вещ в тези „тънки“, както ги наричаше, работи, но не беше лош човек, беше му съвестно, че е засегнал момчето, а не можеше да мълчи толкова дълго време.
— К’во ти е бе брато, ти май нещо ме мотаеш, май тая твойта, хм… дали-и-и — Джо направи пауза, защото осезателно му се стори, прекрачва в пропаст, това го смути — а, бе, момче, за изпити пари и изгубена любов — хич не се хаби… — човекът бе сигурен, че не е казал, каквото искаше, а и изражението на Питър говореше, че май не е казал, каквото трябваше.
— Е, момче, не се сърди, де, аз да не съм психооо… там каквото беше, та да знам какво да не казвам и какво, кога да казвам — аз съм шофьор — заяви Джонатан в своя защита, сякаш никъде на тоя свят нямаше интелигентни шофьори. Несъзнателно посегна на достойнството на хиляди свои колеги, но те не бяха там сега, а и нали трябваше да се защити някак.