— Аз не се сърдя, човече, но ми е кофти, сигурно е трудно да го разбереш, но на света има и други неща освен теб и твоите магистрали — Питър усети, че думите не се подчиняваха на намерението му да се контролира — имам си проблеми, а ти, с твоите глупости… — нещо напираше в момчето и заплашваше да излезе на повърхността. Нещо, което му тежеше и което ако успееше да си пробие път, би нанесло непоправими поражения.
— Момче, аз глупости не съм говорил никога, не говоря и сега — пресече го рязко Джо, сега сякаш беше негов ред в състезанието по докачливост — странна, недоловена до сега тъга усети момчето в тези думи — глупости съм правил, но никога не съм ги говорил…
— Не съм искал да обидя това, което си и което правиш, но ми е тъпо да се правя, че всичко е наред, да слушам анализите ти на живота, а всъщност именно той да ме е наврял в една от най-гадните вонящи дупки. Разбираш ли…
Полъх на гнило сякаш изпълни кабината. Нещо не беше наред. Но какво? Откъде се появи тази отровна струйка дим, която Джо почти видя и която стържещо пролази в душата му, сякаш умираща змия хапеше навред около себе си.
Сега бе негов ред да долови нещо непознато в това момче, което бе идентифицирал с образа на всички момчета на неговата възраст. Бе приел за даденост това за даденост и бе престанал да мисли по този въпрос. Да, долови нещо различно — тъмно, но живо. Заразено, но жизнено. Откъде се взеха тези мисли. Джо тръсна глава.
Момчето стоеше в предишната си поза на седалката, но на шофьора се стори, че се е свряло в ъгъла на кабината и плаче. Усети го, нямаше начина да го види, но го усети. Усети също, че момчето иска да каже нещо и продължи да върти волана в очакване на това.
Питър от своя страна също чувстваше, че иска да говори. Не усещаше, а чувстваше осезателно. Знаеше, че трябва да сподели на някой какво става. Но точно Джо ли беше човека. На Джо ли трябваше да каже истината. Или поне безопасната /за него/ част от нея. Установи, че се нуждае това с неистовата жажда на болен от краста да се почеше някъде… навсякъде.
Щеше да го направи, не си правеше илюзии, но трябваше да внимава. Много да внимава. Бе поел по своя път и точно в момента, когато му се струваше, когато се надяваше, че е станал магистрала, не биваше да допуска грешки — залогът беше много голям.
Въпреки това реши да разкаже. Заради себе си. За да се увери. Заради съвестта си. Или Бог знае защо или заради какво. Просто заговори.
— Кажи, виждам, че те тревожи н…
— Ами историята е дълг…
Двамата спътници като по даден сигнал проговориха едновременно — Джо се изненада, но Питър се вбеси.
— Какво правиш, бе, човек — момчето избухна като земна кухина, пълна с газ от хилядолетия — защо всички сте такива — нали чакаше да говоря, нали го искаше — чувах те как искаш, да чувах нетърпението ти да прибавиш още една житейска гавра към явно богатия ти набор от такива…
— Момко, внимавай какво говориш, направих ти услуга като те качих, а ’почваш да обиждаш… — шофьорът беше сериозен при тези думи и раздразнението му бе не на шега.
Питър мълчеше по време на миговете, в които Джо вмъкна последните си думи, но не защото изчака събеседника си, напротив взимаше си въздух и в стремежа си едновременно да не бъде прекъснат и да прекъсне, сякаш изплю продължението на тирадата си, без видимо да обърне внимание на думите на шофьора.
— Е — няма да съжаляваш — виждал ли си… виждал ли си ги… в твоя толкова интересен и поучителен живот, по пътя който си избрал, както ти се изрази — Питър никак не прикри сарказма си — виждал ли си надписите „ЗОВ ЗА ПОМОЩ“, „ПОМОГНЕТЕ“, „ПРОЯВЕТЕ ХРИСТИЯНСКО МИЛОСЪРДИЕ“, „ПОМОГНЕТЕ НА ВОЛЯТА НА АЛЛАХ“ и още Бог знае какви други форми на една и съща трагедия — някой умира безнадежден и беден, някой умира отчаян, умира в мъки — Питър впери предизвикателен поглед в шофьора, който не реагира — Виждал си ги знам — очите ти те издават — момчето спря рязко тръсна глава загледано в очите на Джо и след миг продължи — бас ловя, че си си казвал — „бих помогнал, но не мога, на мен кой ще ми помогне“ — след което си сплитал пръсти, чукал си на дърво или си правил кой знае какво друго заклинание, за да не ти се случи и на теб.
Питър Крейн замълча, кимна утвърдително, без да чака дали Джо би го направил и с явен страх да не го прекъснат продължи:
— Да, така е, правил си го и не е престъпление, но повярвай ми, винаги след като си извършил своето малко заклинание, хората, които умират остават тъжни и безнадеждни, чакащи милост не от Господ, а от някой, който е прекалено зает със себе си, за да се занимава с такива работи. Така е и със сестра ми.