Питър не погледна към Джо и не видя дълбоката като саблен разрез бръчка на челото на шофьора, която болката в гласа му остави след себе си. Не видя очите му разширени от изненада.
Джо мълчеше. Питър продължи.
— За някой може и да е банално — младежът беше искрен в думите си, той страдаше истински — първо единия, после другия, сякаш се бяха наговорили, и двата бъбрека на сестра ми отказаха да работят, напуснаха демонстративно може да се каже и за мое огромно, повярвай ми, съжаление сестра ми не е изключение от правилото — чакаме животоспасяващата, веща намеса от някой лекар, в чиито ръце Божията промисъл е оставила съдбините на хората, чакаме висшето благоволение на някой с мъртва съвест да му плати, чакаме пари… — гласът му по детски се извиси — Разбираш ли — погледна зло и наранено — чакаме проклетите, шибани мангизи. Чакахме ги, ако трябва да бъда точен. Затова съм тук, затова съм при теб, приземих се в твоето кътче от вселената, когато моето камионче от моя път се качи на твоята магистрала, ако ще ме разбереш по-добре. Да — този път си прав, аз си избрах това — трябва да ми дадат парите, ако стигна от северните щати до южните щати за определено време, при определени условия — младежът млъкна, сякаш някой го зашлеви през устата.
— На автостоп?! — простодушно изстреля Джо изненадан — и само това?!
Момчето се озъби.
— Пак ме прекъсваш, пак ти да определиш накъде ще върви разговора, пак ти да си над мен — о, как презирам тези неща — в тона на това възклицание нещо сякаш заклокочи, Джо разбра, че момчето има основателна причина да се държи така или поне я смята за основателна, но не успя да спре въпроса си:
— На автостоп?!
— На автостоп, мамка му, с камила, на куц крак ако ще да е, но да се добера някак и то по тия шибани пътища — Питър се вбеси, коленцата му нервно се чукнаха едно в друго разгневени — защо продължаваше да пита този човек, какво искаше от него тази жертва, какво ровеше, какво му влизаше в работата накъде е тръгнал и защо, защо трябваше да прави всичко толкова сложно, „скапан дебелак“ — момчето изпадна в истерия — Разбираш ли, разбираш ли, че сестра ми умира, че няма кой да ми помогне, нито шибания ми баща, който никога не съм виждал, нито мъртвата ми майка — Питър хриптеше — никой не понечи дори да ми помогне, никой, докато не се наложи да поема на това идиотско пътуване, да се хвана на този идиотски облог, да пътувам сега и аз не знам накъде, може би към шибания край на света и да слушам гадните ти брътвежи — няма ли да ме попиташ отново — КАК?!? — и да продължиш да ми се подиграваш — момчето плачеше без да съзнава това — да пофилософстваш, докато съм ти под ръка, докато сестра ми умира — Разбираш ли!? Разбираш ли?! — удари той с малките си костеливи юмруци по таблото пред себе си и гласът му, подгизнал от истерия, промълви още нещо, което тихо изгасна и зарови глава в раницата, лежаща на скута му.
Джо поклати глава и запали цигара.
— Не си сам. — Джо изглеждаше спокоен, но фразата изглеждаше някак пресечена, насилена.
Раменцата на младежа потръпваха на дълбоки интервали. Той не каза нищо. Джонатан посегна, взе нова бира, отвори я. Погледна в сумрака кашончето — беше на привършване. Мина му далечна мисъл, че алкохола започва да се разстила в тялото му. И по добре — нямаше да боли.
— Не си сам — повтори с влажен от отпитата бира глас — семейството ми умря по моя вина — тъгата в неговия глас също беше искрена — аз ги убих — допълни с неестествено спокойствие. Бръчките по челото му обаче се впиха в него, дълбоки, напомнящи прорезите на Гранд каньон.
Питър вдигна глава и погледна към Джонатан. Едрият човек сякаш се бе свлякъл, бе посивял в призрачната полусветлина, рееща се в кабината. Сякаш не беше същия Джонатан Дейвис, който познаваше допреди минутка. Доколкото го познаваше. Ако го познаваше. Гледаше го безмълвно, но не каза нищо. Поне за сега.
10.
Слънцето бе превалило стръмнината, която всеки ден изкачваше по своя небесен път и сега се спускаше бавно от другата й страна. Залезът беше все още далеч и светлината от лъчите му играеше по леките вълнички на езерото, около което тичаше малко момиченце на около 5–6 годинки. Детето беше тъмнорусо, облечено в светлосиня рокля, украсена с бели дантели. То се боричкаше с подрастващ далматинец, като звънливият детски смях се смесваше с ясното джафкане на кучето.
— Хвани ме, хвани ме, де! — детето се отскубна от прегръдката на животното и затича отново по леко наклонената поляна.