Далматинецът с пъргави, зигзагообразни движения я настигна и на шега се хвърли върху нея. Муцуната на кучето се разтегли сякаш в усмивка. Момиченцето изпищя изненадано и детският смях отново звънна. То се завъртя, за да избегне атаката и цопна в малкото езерце като не преставаше да се смее.
— Емили, предупредих те, ще настинеш! — възпълна жена, грижеща се за малката палавница, се завтече към нея, без да престава да я мъмри.
Малката не преставаше да се смее. Запляска с ръце по повърхността, без да прави никакви усилия да излезе от водата. Кучето, което се бе спряло изненадано на брега, на момента реагира и заподскача в плитката вода.
— Марш от тук, бе, проклетнико! — извика жената към него и то побърза да се отдалечи на безопасно разстояние — Емили, моля ти се, престани! — весели пръски летяха навсякъде около детето, без да пропуснат и гувернантката. Жената безуспешно се опитваше да издърпа момиченцето на сушата.
Зад прозореца на втория етаж на огромно здание, отдалечено на петдесетина метра езерото, висок, сух мъж стоеше загледан в боричкащите се долу с вял интерес. Това, че беше милиардер, по никакъв начин не се бе отразило благотворно на външния вид на мистър Фарщайн. Длъгнестото му, слабо тяло беше украсено с толкова кръгла глава, че човек, гледайки го можеше да си помисли, че някой е наденал на раменете му баскетболна топка за карнавала на Хелоуийн. Нелепото съчетание между формата на главата му и носещите я костеливи рамене беше толкова крещящо, че ако някой го нарисуваше, картината би била пълен анатомичен провал за автора й. Уви! Това си беше самия той.
Чертите на лицето му бяха също тъй странни, но поне бяха съобразени с формата на главата. Всичко, от устата до ушите бе някак кръгло. Две дълбоки дъги бръчки се извиваха около устните му, отвличащи вниманието от тънките им бледолилави линии. Сякаш, за да засили впечатлението за овалност, рядка групичка дълги кичури, сплъстена от някаква помада, бе опъната в полегата арка от едното ухо до другото, в отчаян опит да скрие плешивината му. Всичко това се крепеше на врат със стърчаща предизвикателно адамова ябълка. Толкова тънък, че бе възможно човек да се притесни, че да не спука овала над нея. На пръв поглед всичко това му придаваше почти глупаво изражение.
Това впечатление обаче беше толкова далеч от истината, колкото касапинът от мозъчният хирург, че дори и повече. Зад цялата тази фасада битуваше хладен ум, остър като средновековна гилотина и единственото нещо, което контрастираше в овала лицето му — почти затворените цепки на малките му очи, можеха да подскажат това. Но самият им притежател познаваше себе си много добре и винаги внимаваше да държи нещата под контрол. В очите му обикновено можеше да се прочете единствено това, което уважаемият мистър Фарщайн искаше да се прочете. Никога от тях обаче не изчезваше пресметливият блясък на интелекта му. Или почти никога.
Може би защото в този момент наблюдаваше дъщеря си, по изключение, погледът му беше някак вял, почти без изражение. По всичко личеше, че се отегчава. Размърда се зад големия прозорец и недоволно примижа на слънчевата светлина. Изглежда мистър Фарщайн не я обичаше особено, тъй като лицето и ръцете му, подаващи се изпод ръкавите, белееха някак нездраво на фона на тъмнозелената жилетка и кафявата риза под нея, с които бе облечен. Кървавочервената папионка, обсипана със ситни точици, никак не разведряваше образа му, напротив — бе някак нелепа. И не само тя — така изглеждаше и цялото множество от подобни папионки в най-различни цветове, които Фарщайн ласкаво подреждаше сам в специалния за това гардероб. Това всъщност бе единственото, което бе склонен да прави сам, защото „За какво са ни всичките тези пари, ако не плащаме на някой с тях да ни слугува.“, както сам обичаше да казва на хората, с които общуваше. А те не бяха много.
Явно решил, че слънчевата светлина му идва в повече, Фарщайн, все още загледан някъде навън, дръпна замислено шнура на завесата и тя се спусна. Постоя няколко секунди така и се обърна към стаята. Със спускането на завесите невидими лампи бяха разлели мека, приглушена светлина. Не можеше да се каже, че е слаба. По-точният израз би бил „недостатъчна“, защото на нея цялата стая изглеждаше мрачна и някак бездънна.
Помещението, което Фарщайн ползваше за кабинет беше огромно, издържано изцяло в тъмни тонове, които се губеха в рехавия сумрак на осветлението. Почти навсякъде, като пурпурноалени водопади от угасваща лава, се спускаха тежки, тъмночервени завеси, които не навеждаха в никакъв случай на мисълта, че някъде зад тях има прозорци. Напротив цялата обстановка създаваше точно обратното впечатление. Всичко бе тъмно. По-точно мрачно и невесело. Такива бяха и неизброимите лавици на безкрайната сякаш библиотека, в която бе вградена входната врата — на пръв поглед незабележима. Никой обаче не би отрекъл /ако имаше рядката чест да го види естествено/, че кабинетът на Фарщайн /за разлика от облеклото му/ показваше усет. Представляваше беше умела симбиоза от аристократичен разкош и техника от последно поколение. Мебелите, включително и голямото колкото бизон — самец бюро, бяха тежки, масивни, кафяви или червеникавокафяви на цвят. С една дума — махагон и нищо по-малко. Стената, която бе спасена от алената прегръдка на завесите също будеше въпроси, но и даваше един много важен отговор — мистър Фарщайн, сам по себе си не бе особено контактна личност, в никакъв случай не беше отшелник.