Внушителен портрет и огромен черен екран бяха разположени диагонално един под друг. Всъщност на пръв поглед човек би могъл да си помисли, че на стената висят две картини, като едната от тях е израз на странно виждане за изкуство, включващ масивна махагонова рамка и изображение на огромна, черна, бездънна бездна. При по внимателен поглед обаче, в долния ляв ъгъл се забелязваше един нищожен на общата чернота мълък, червен надпис „off“ /изключен/, който за по-досетливите обясняваше всичко.
Много по-голям интерес будеше обаче портретът, разположен в ляво от екрана, малко по-високо по диагонала. Черно-бялото изображение на Алберт Айнщайн изглеждаше неестествено скромно сред общата пищност и само по себе си бе сякаш въпросителен знак в луксозното изложение, което представляваше кабинетът на Фарщайн. Физиката не беше нито негова специалност, нито хоби и не тя беше причината Айнщайн да се усмихва загадъчно от стената. Определено.
Милиардерът никак не обичаше самите точни науки, напротив, смяташе ги за страшно досадни. Това обаче не означаваше, че ги отрича. Схемите на логично мислене, които даваха математиката и физиката, бяха неразделна част от неговите жизнени стратегия и тактика, но като принципна насоченост на острия му и комбинативен ум. Неговата сила беше висшия пилотаж в управлението на хората, които вършеха рутинната работа. Неговата страст не бяха гениалните постижения на великия учен, а огромното, „съдбовното“, както го наричаше влияние, което тези открития имаха върху човечеството и човешките единици, както ги разглеждаше той, в частност. Делата на учения и особено теорията на относителността, която бе открила нови простори за научно-техническия прогрес, за Фарщайн бяха символ, бяха изпитание. Той виждаше в тях върховното изкушение, пред което хората бяха поставени. Интересуваше го дали параметрите на самоубийствения инстинкт, заложен в гените им, имат някакви измерения. Интересуваше го докъде в тези дебри би стигнал човекът, скрит зад изтъркания лозунг, че всичко е в името на доброто, че всичко е за по-добро. Истината за целия този кръговрат според него криеше мъдрецът с дълга, бяла коса и също тъй бели мустаци. Затова беше във възторг от него. Обичаше да седи с часове в креслото си и да съзерцава чистия поглед на гения. Беше му благодарен, че бе показал единствения път, по който той — Дейвид Фарщайн — виждаше смисъл да върви. Който осмисляше охолното му съществувание. Поне така смяташе самият той.
Високият мъж приседна на мекото, кожено канапе, встрани от бюрото си и по навик хвърли поглед към портрета. После, сякаш сетил се за нещо стана и седна зад писалището. Тупна леко с пръст по повърхността пред себе си. Малка настолна лампа се разтвори с мъркащ звук. Фарщайн извади бележник, подвързан с твърда, скъпа кожа. Имаше хиляди електронни приспособления, включително и такива, вградени в бюрото му, но към този бележник таеше някакъв особен сантимент. Там записваше най-брилянтните си хрумвания, споделяше със себе си истината — такава каквато я виждаше, в него криеше най-тъмните си тайни. Известно време писалката /за писане ползваше единствено и само писалка, винаги!/ скрибуцаше по страниците пред него, като от време на време вдигаше кръглата си глава и механично поглеждаше към Айнщайн, като че ли да мобилизира мислите си.
Далечен плисък от морски прибой постепенно изпълни обширната стая. Фарщайн хвърли светкавичен поглед към отсрещната стена — до малкия надпис „off“, светна друг „call“ /повикване/. Той махна с ръка по посока на големия черен екран, в следствие на което червеното „off“ автоматично стана зеленото малко „on“ и до портрета на Айнщайн блесна друг — на възрастен човек с очила и тънки боядисани мустаци, който обаче за разлика от учения се поклащаше сякаш нервно в очакване да бъде прието обаждането му.