Фарщайн направи кисела физиономия. Коженият тефтер потъна някъде встрани на бюрото. Стана, приближи се към видеостената, приглади леко дрехите си и каза:
— Финигън, здравейте.
Не обичаше да общува с никого, а точно Финигън смяташе за дърт досадник и винаги се бе чудил как е могъл да направи толкова пари, че да си позволява да говори с него. Някои неща бяха необходимо зло и дори и той бе принуден да ги приеме. Донякъде.
Когато говореше с някого Фарщайн държеше, винаги да бъде в делова, стегната поза. Чужд на импровизациите, винаги заемаше почти една и съща — с ръка в джоба на жилетката си и предизвикателно повдигната глава. Така стоеше и сега. При звука от гласа му, вероятно автоматично, бе дадено начало на връзката. Изглежда едва сега човекът отсреща започна също да го вижда и чува, защото първоначално на сдържания поздрав не отговори нищо. Засуети се. Покашля се. Фарщайн обичаше тревогата, която предизвикваше у хората, затова го остави да извърви докрай унизителния път на смущението си.
— Ох, Дейвид, здравей! Как си!
— Както винаги — богат — каза Фарщайн и се усмихна доволно, като главата му за миг сякаш стана елипсовидна от широката, кратка усмивка, след което възстанови обичайната си кръгла форма.
— Хе, хе — винаги си бил находчив — човекът наистина изглеждаше объркан — аз… те притеснявам, както сам може би се досещаш по не толкова приятен повод — винаги съм уважавал и обичал Уилма и скърбя за нея — моите искрени съболезнования.
Фарщайн всъщност никак не се бе досетил и му стана неприятно. Не обичаше да му напомнят за жена му. Може би поради начина по който умря, може би поради това, че се оказа безсилен да я спаси, въпреки могъщото усещане за власт, което бушуваше в него, а може би и заради това идиотско име, което веднъж някой му бе казал, че е от анимационен филм. Беше опитал дори да я склони да го смени и почти успя. Скоро след това неизличимата болест — единственото, върху което нямаше контрол, отне живота и безпощадно и безмилостно. И оттогава вече колко, той наистина се замисли — шест или седем години — този мазен старец му се обаждаше, за да вземе новата си порция от лизане на задника му и да го върне поне за миг там, откъдето смяташе, че завинаги е избягал.
— Благодаря ти Финигън — винаги си толкова внимателен — горката, сигурно щеше да е много трогната ако можеше да те чуе там където е в момента — каза той и драматично погледна нагоре, без да прикрива сарказма нито в думите, нито в действията си — Как вървят твоите работи — инвестициите в Централна Азия потръгнаха ли? — попита Фарщайн с ясното съзнание, че човекът отсреща бе щастливец да се отърве само с лек сърдечен удар и все още продължаващо близане на рани, от тоталния крах, който бе претърпял с китайците. Изгубил бе едно малко състояние в „креативни дейности в Централна Азия“ — както се бе изразил при разговора на предишната годишнина от смъртта на Уилма.
— Ооо — нищо особено нещата се движат с обичайния си ход — на моменти по-интензивно, на моменти като спокойната, огромна Яндзъ — отвърна очилатият старец от стената с кисела усмивка.
— Да не си бил на курсове по художествена реч, скъпи ми Финигън, много изящно звучат думите ти.
— Хм — старият може да не беше от класата на Фарщайн, но в никакъв случай не беше глупак и насоката на разговора изглежда го изнервяше — духовит както винаги — допълни той — а ти, Дейвид — още ли се занимаваш с твоите фондации — покори бизнес света и се отдаде на алтруизъм, а? — опита се да върне удара.
Фарщайн се усмихна бегло. Въпросът на Финигън изглежда попадна точно в целта си, но не, за да го уязви. Напротив. В него сякаш се запали мощен мотор, дори лицето му се оживи.
— Алтруизъм — ха, Финигън — упорито продължаваше да го нарича на фамилно име — Бога ми — това са глупости — а колкото до фондациите прав си пообиколих тези посеви в деловите долини на нашата Майка земя и се оказа, че нямат жътва за мен.
Фарщайн целенасочено търсеше подигравката в образното си изразяване.
— И какво сега, скучаеш… — вмъкна Финигън доволен, да възвърне позициите си в определена степен. Погрешно взе възбудата на Фарщайн за нервност.
Фарщайн направи несъзнателна крачка към екрана, но в същия миг овладя контрола над себе си и заговори спокойно, дори поучително, с патос.
— Хе — Финигън — ти май не ме познаваш — Скука!? — тази дума не съществува в моя живот — всъщност сега от тебе я научих — какво ли означава — театралната пауза не бе нарушена от събеседника му — Не, стари приятелю — фондациите — поне във формата, която имаш пред вид, а и всички подобни рожби на демагогията или са задънена улица и фалш, или са обходен маршрут към истината. Почти всичко в този свят, в който ние с теб понякога общуваме — забележката целеше да покаже на Финигън мястото му и успя — е обходен маршрут за тази истина на съществуването, забулена в хилядолетни тайни, тонове ненужни празнословия и несъзнавани, безцелни посоки и пътища. Ако такава разбира се въобще съществува…