— Всъщност това, което ме интересува — продължи той след кратка пауза — каква е тази истина за всеки отделен човек. Трите, единадесетте или стотиците измерения, в които той я вижда, ако я вижда… и най-вече — погледна към екрана впил очи в очилата на стареца — въпроса за цената й, скъпи ми Финигън, цената, която всеки е готов да плати за това, което смята, че си струва. Е, интересно ли ти звучи — завърши насмешливо след миг мълчание, като се излая неестествен, тракащ смях, сякаш ръждясал метроном отброи последните секунди на бомба със закъснител.
Погледът му блестеше с искри, които не бяха разум. От очите му бликаше страст, трепет, похот.
Финигън многозначително повдигна вежди запазвайки мълчание, докато най-после каза:
— Дейвид, неведнъж съм ти признавал, винаги си бил прекалено сложен за моя ум, в който вече сякаш има място само за по-красиво от последното красиво момиче, с което съм бил при някое от редките проявления, на мъжката ми идентичност — но времето е пред теб — действай — на нас остави удоволствието, че сме живи…
Ако не беше превъзбуден Фарщайн сигурно би обърнал внимание на това, което му каза Финигън и на това какво точно искаше да му каже, но не сега беше моментът.
— До скоро, Дейвид, наистина съжалявам за Уилма — допълни кротко старецът с очилата от огромния екран и връзката прекъсна. Синкава светлина остана да трепти като незавършена фраза в пространството.
— До скоро, загубеняко — глухо каза Фарщайн, загледан някъде в пространството и с движение на дланта, сякаш всмукна и обра синкавата пелена от отсрещната стена. Там остана само луксозната черна картина на бездната, с инкрустираното, рубинено „off“ в долния край и мъдрия поглед на Айнщайн.
11.
Момчето се полюшваше с движението на камиона. На пръв поглед изглеждаше, задрямало и общо взето беше така, но една част от него беше будна. Тази част, която я болеше, в чиято рана бе сипана сол и щипеше, и хапеше като бясно куче. Това не бе всичко. Но още когато прие да тръгне на това пътуване той улови онова, другото, запуши добре устата му и насила го затвори в най-отдалеченото място, което успя да намери в съзнанието си. Там, където ходеше рядко и нямаше опасност да чуе гласа му. Нямаше опасност да го отклони от верния път. Единственият път на спасението. Единственият, който момчето виждаше.
Джо равномерно въртеше волана с обработени, механични движения. Беше вперил поглед в осветяваната от фаровете пътна лента и размишляваше на фона на плавната мелодия на любимците му.
Не знаеше какво да мисли за това хлапе. Хилаво, невинно, но с толкова много злоба — не, това беше болка — в него. Това не беше единственото, което го смущаваше. Натрапчивото чувство, че пропуска нещо, караше Джо да се чувства сякаш бе седнал върху слой стъклена вата. Не можеше да си обясни защо, но това като че ли далечни неразгадаеми вълни, излъчвани от това момче, го караха да настръхва. Плашеха го сякаш. Несъзнателно и необяснимо. Той в никакъв случай не беше страхлив. Най-малкото. Бе оставил суеверието и илюзиите за следващото си прераждане, когато и да е то. Животът ясно му бе обърнал внимание, че страхът не предпазва от трагедии. Страхът не предпазва от смърт.
Джо се размърда погледна към Питър — не беше помръднал. Странно момче, определено. Не, не се страхуваше от него, подобна мисъл дори му се стори налудничава, но усещането, че е влязъл някъде, оставил е вратата отворена и някой го наблюдаваше през нея, беше осезателно.
В това дете, в очите на Големия Джо Питър наистина беше дете, имаше нещо безпомощно и едновременно с това нещо силно. Някаква силна емоция, някаква странна емоция. Дали да се опита да му помогне доколкото може или да го остави да продължи своето пътешествие, по своята странна магистрала, със своя странен облог, питаше се Джо. Наистина странен облог, ако можеше да се вярва напълно на момчето. Като в едно филмче, което беше гледал някога, когато гледаше филми и когато имаше желание да ги гледа — някакъв ентусиаст бе решил да обиколи света за някакви си дни, за да докаже нещо, да докаже себе си, на някакви хора — Джо се усмихна при този спомен — филмчето му бе харесало, даже смътно си спомняше, че някакъв французин бе измислил историята.