Усмивката остана. Сигурно някой, дето беше гледал същия филм бе изпратил това момче при него. Не беше задължително да е французин, мина му абсурдна мисъл. Поне щеше да му даде пари. За Джо това беше безспорен аргумент. Но той щеше да му помогне /това подсъзнателно беше решил вече/ не, за да спечели парите, не, за да помогне дори на сестричката си, а, за да му помогне да намери себе си — тогава Питър, за пръв път мислено употреби името му, щеше да е готов да направи въобще нещо с живота си. Ако му беше писано разбира се — Джо не беше набожен в истинския смисъл на думата, но вярваше в съдбата. Знаеше, чувстваше, че момчето се нуждае от това. Знаеше също колко е трудно да търсиш себе си, след като сам си се загубил. Той още го правеше.
Джо стрелна Питър с поглед, той също го погледна — за миг. Това момче беше в беда — видя го в очите му. Това отново отклони мислите му към него самия. Тръсна глава. Трябваше да направи нещо за него. Определено реши да го стори. Пак го погледна. Щеше да му помогне. Както той си знаеше.
Случаят дойде навреме и затвърди идеята му.
— Я, виж я, палавницата, неуморни са, мамка му, ама нали и те служат на обществото — каза внезапно Джо с пресилена веселост и кимна вдясно.
Питър погледна натам.
На по-малко от четвърт миля светеше крайпътно заведение, което приближаваше стремглаво, сякаш тласкано към тях със скоростта на камиона. Не беше голямо, но рекламата му беше огромна — „КАМИОН“. Така пишеше с месести, фосфоресциращи букви и това, макар и не особено оригинално, явно беше името му. На фона на лилавата светлина от неоновия надпис, като гротескна балерина на импровизирана сцена, отпред стоеше проститутка. Всъщност вече не стоеше, а забелязала отдалече потенциалния клиент, започна да прави всевъзможни движения, за да привлече внимание върху себе си, които ако не бяха жалки, щяха да бъдат комични.
Приближаваха се и Питър успя да различи чертите на лицето й. Приглушената светлина не успяваше да скрие зле маскираната от щедрия слой червило /ако беше червило/ заешка устна. Тесни рамене, широк ханш и едри бедра, надничащи от щръкнала по формите и оскъдна поличка — всичко това пищно оцветено изцяло в електрично зелено, на лилавеещата наоколо нощ, беше кошмарно. Като в нискобюджетен филм на ужасите от 80 — те години на ХХ век. Питър беше гледал няколко. Цялата картина беше сякаш предназначена да предизвика усмивка. Но той не се усмихна, дори не се развесели. Вперил поглед в тази далечна потомка на Ева, той потръпна. Знаеше защо. Въпреки цялата пошлост на гледката, тя идваше от свят, който нощем, загледан във фосфоресциращите звезди, налепени по тавана на стаята му, мечтаеше да докосне. За него жената в зелено, не беше смешна. Тя беше жена.
Питър стисна очи, когато минаха покрай нея, докато тя махаше неистово с ръце и крещеше нещо. Джо видя това с крайчеца на окото си, усмихна се и посегна към клаксона на могъщия „МАК“.
— Хайде, скъпа, яхни мустанга — изкрещя той, за да надвика грохота от свирката на камиона, като погледна хитро към Питър, видимо възхитен от находчивостта си.
Не разбра изражението на момчето и реши, че му е забавно.
Дръпна ръчката на звуковия сигнал на машината. Оръдеен изстрел изпревари новата порция мучене. Камионът се люшна встрани. Джо изпусна кормилото. За миг. Изглеждаше, сякаш ще бъде последният миг.
Хилядите километри по хилядите магистрали в биографията на Джонатан Дейвис дойдоха на помощ. Все още с глупавата усмивка, която той смяташе за закачлива, от преди малко, шофьорът със сигурни движения овладя камиона и на няколко тласъка успя да спре тромаво.
Неудържим порой от ругатни, псувни и още какво ли не, изригна като повърната храна след безпаметно пиянство и сякаш опръска всичко около Питър. Джо диво скочи от кабината, псувайки свирепо. Беше забравил за съществуването на момчето.
Бяха недалеч от неоновия жиг „КАМИОН“ върху тъмната кожа на нощта. Джо погледна платното — не приближаваха други камиони. Наведе се и бавно започна да оглежда колелата на камиона откъм пътя. Вече знаеше, че бе спукал гума. Нямаше какво друго да бъде — двигателят работеше перфектно, бумтейки като фантастична машина на времето в тъмното пространство на космическата необятност. Димът от колелетата, пълзящ по лъчите на фаровете, причинен от рязкото спиране, допълваше това впечатление. Мирисът на изгоряло обаче бе в състояние да върне и най-развинтеното въображение в реалността.
Беше някоя от шибаните гуми. Джо беше сигурен. Иначе ако подобен гръм бе причинен от нещо друго по камиона, сега с момчето /мимолетно отчете присъствието му/ сигурно щяха да са в състояние веднъж за винаги да разрешат въпроса „Има ли живот на Марс?“ или щяха да чакат Свети Петър да облече халата си, за да ги упъти нанякъде /опасяваше се, че знае точно за къде/. И то щяха да присъстват лично на тези изключително интересни събития.