— Къде си Джо — Дилайла също отбеляза този пропуск и премина на делови тон — за да съобщя на екип за помощ.
— Няма нужда, ще се оправя сам, но ще пренощувам при Самюъл Клинтън — погледна момчето за реакция — такава нямаше — после ще вляза в график, не се тревожи — шофьорът зачака отговора напрегнато, като не можеше да си обясни причината за това.
Известно време Дилайла не отговори. В кабината се разнасяше само тътена на двигателя.
— Прави каквото искаш — дочу се най-после отговора на жената, но гледай да не закъснееш с товара — на Дилайла дори й беше все едно дали ще закъснее, но го каза по задължение и навик.
— Графика, да знам…
Джо нямаше желание да продължава разговора, поради което изключи предавателя или каквото и да беше там това „бръмбарче“, което държеше, окачи го на специалната за целта приставка и потегли.
Пътуваха мълчаливо. Не след дълго фаровете на камиона осветиха табела, на която със стрелки беше указано — надясно — Топека, наляво — Оклахома сити. До отбивката оставяха още 10 мили, гласеше още табелата.
— Ще отседнем в един мотел — каза най-после Джо като погледна към Питър.
Момчето не отвърна нищо. Шофьорът го прие за съгласие.
Движеха се бавно в аварийната лента на магистралата. След въпросните десет мили големият камион зави надясно, като пътят за прашния юг остана зад гърба им.
„Към мотела на Самюъл, който и да е той“, помисли си момчето. Беше му все едно. Не бързаше. Пък и му трябваше време да се съвземе. Сега поне щеше да му е по лесно, нямаше да се налага да потиска съвестта си, която се бе свила плахо в един ъгъл и тихо хлипаше. Жал му беше за нея, но нямаше избор — в делата на мъжете няма място за сантиментални глупости.
Тази мисъл го върна към премеждието преди малко. Унижението плисна в нова върна по цялото му същество. Неведнъж го бе желал, неведнъж си бе представял това, а когато му се случи, зациври като ученичка, вместо да я „разпори“ като мъж — именно, както си го бе представял. Тръпка мина по цялото му тяло. В момента психиката му бе уязвима като пеленаче. Резултатът не закъсня. Момчето се сви, облегнато на вратата, когато свирепо като мълния проблесна мисълта за сестра му. Почувства се гузен, виновен. Срам подпали страните му. Беше гадно, сякаш бе изправен чисто гол на многолюден площад, опръскан със собствените си фекалии. Не успя да овладее тази абсурдна представа и й позволи да се сгромоляса върху него. „Докато Скарлет умираше… Щеше да умре“ — сякаш някой смачка на топка белите му дробове и ги натъпка в гърлото му. Едва се сдържаше да не заплаче. Момчето се сви още по-навътре в себе си.
— Не всички са такива — неочаквано каза Джо.
— Млъкни!
Мъжът не продължи. Той самият не знаеше защо го бе казал и какво имаше пред вид — не всички жени са такива или не всички проститутки са такива. Съобрази обаче, че с което и да е от двете да продължи, все щеше да е глупаво, така, че предпочете да замълчи.
12.
Магистралата, загърната с началото на здрача, летеше покрай тях. Страничните стъкла на микробуса /логично/ бяха затъмнени, така че предният прозорец беше своего рода екран, на който сякаш два големи прожектора осветяваха сиво-черна сцена, която като че бягаше неспирно от очите на зрителите, следящи я от микробуса си. Макинс отбелязваше тази безцветна картина с периферното си зрение повече като приличаща на магистрала лента, навита на огромен цилиндър, въртящ се неспирно пред муцуната на буса. Това само по себе си му се струваше идиотско, но именно такова впечатление се натрапваше в съзнанието му и той не правеше усилия да го отхвърли, тъй като вниманието му бе погълнато от наблюдението на огромния камион, движещ се на не повече от километър отпред. Беше отегчен и донякъде нервен. Хората в задната част на микробуса също мълчаха, унесени в някакви свои мисли или някаква своя форма на отегчение. Пътуваха по тази скучна магистрала вече часове, като единственото разнообразие, което им се предлагаше беше редуването с другия микробус пред и след камиона. Това те правеха повече заради себе си отколкото от тактическа гледна точка. Подобна дейност за тях беше повече от рутинна и с абсолютна сигурност, незабележима за обекта. Цялото това наглед безцелно следване на този съвсем обикновен камион им се струваше прахосване на силите — би могло да бъде свършено от всеки треторазреден частен детектив.
— Макинс, да не би да ни подлагат на някакъв тест за търпение? — наруши мълчанието червендалест мъж с рядка коса от задната седалка на микробуса, който вяло следеше екран, напомнящ електронна игра от зората на този вид забавление, където на черен фон между две успоредни линии пъплеха три точки — първата жълта, следващите я две — червени. На човек не му се налагаше да бъде експерт, за да разпознае в тази графика камиона и двата микробуса.