— Не вярвам, Сам, доста средства се попиляха до сега, а и доста предстои да получим — отговори след кратко мълчание Макинс.
— Виж, това последното внася убедителна яснота в положението, но все пак — тъпо е.
— Така е — обади се длъгнест мъж до него, който все още не бе свалил черните си очила и другарите му основателно го подозираха, че подремваше под прикритието им — тъпо е — поне да не ни бяха ангажирали всички — това би могъл да го направи и Сами с неговата таратайка, тъкмо никой не би го заподозрял в подобна допотопна машина.
— Да, бе, вярно — много е несправедливо, че не те оставиха да си вземеш следобедния сън — вметна човекът, наречен Сам и се засмя доволно, след което с престорена въздишка добави — престъпници…
Макинс като че не ги беше чул.
— Мистър Колдуел каза, че мисията е изключително важна — каза той.
— Той винаги така казва, ако не си забелязал.
— Да, но случаят бил от специалните и не вярвам да говори на вятъра — отвърна Макинс на длъгнестия отзад, без да се впуска в повече подробности.
— Сигурно става въпрос за маса мангизи — каза високият с прозявка и потъна в дрямката си отново.
При тази забележка дори безмълвният до момента шофьор се оживи.
— Нека, нека има, к’во друго ни интересува — лаконично, но изразително, вметна той.
Макинс не ги слушаше. Той бе наясно с факта, кой е поръчал мисията, въпреки, че крайната й цел му бе непонятна. И то не толкова, защото Колдуел бе сметнал, че не е негова работа — това беше така — не беше негова работа. Просто като цяло изпитваше дълбоки съмнения, че както вървят нещата — имат за цел нещо смислено. Или поне смислено в нормалния смисъл на тази дума. При този поръчител можеше да имат за цел и всичко, и нищо. И то едновременно. Макинс също като колегите си негодуваше, че това лудо копеле ги размотаваше насам — натам с неясно каква идея, но в крайна сметка вярваше на Колдуел. Единствен той имаше представа кой е Фарщайн и за него последния бе именно „лудо копеле“, като постепенно започна да влага в тези думи изключително буквален смисъл. Обикновено използваше израза, за да изрази възхищението си от някоя луда глава, но в случая, предпочиташе съвсем прякото значение на „лудо“ и „копеле“ — заедно и поотделно. Беше абсолютно сигурен, че ако разполагаше с толкова средства — почти неограничени — нямаше да го интересуват дреболии като шляещи се по света пикльовци, тероризъм или глобални затопляния. Последните дори му се струваше, че са добре дошли, защото бе готов да се закълне, че ако разполагаше със средства точно в този момент щеше да е на изключително глобално затоплен, собствен, тропически остров, заобиколен не като Хю Хефнър от седем, а от седемстотин седемдесет и седем знойни парчета, готови да откликнат на всяко негово желание. Затова смяташе, че да пръскаш пари по специална група, следяща някакъв недоносен хлапак, беше пълна лудост, направо неприлична. А, че беше копеле — това бе ясно. Щом заради него тъпееше тук, докато приятелката му най-вероятно /Макинс въпреки мечтите за острова беше реалист/ размяташе похотливата си женственост някъде, кой знае къде / и с кого не пропусна да допълни вътрешният му глас/.
Макинс усети, че мислите му вземат неправилна посока. Дори бидейки реалист, той не бе безчувствен, затова се насочи към настоящето.
— Ще е добре да кажем на Дебора да ни задминат — не сме наясно дали няма някакви дребни изненади отпред — каза той като се извърна, хората отзад го погледнаха сякаш им бе казал, че Библията е свещена книга на мюсюлманите и той допълни неловко — нали трябва нещо да правим — картата показва, че не сме много далеч от отбивката назад към Топека, смятам, че там ще продължат на юг, но до нея не знаем дали няма нещо…
Човекът наречен Сам безучастно повдигна рамене, което бе единствената реакция на думите му. Макинс бе доволен от това, защото едва ли би намерил по задълбочени мотиви. Взе трапецовидна плочка от една ниша в таблото на колата, изглежда натисна нещо по нея, защото заговори:
— Деб, чувате ли ме? Къде сте?
— На около пет километра — прозвучаха едновременно гласовете на Дебора — някъде там назад по магистралата и на червендалестия мъж, загледан в монитора — някъде там назад в купето на микробуса.