Макинс се извърна изненадано, но продължи в предавателя:
— Трябва да… чакай, задръж за момент! Дани, намали! — подвикна на шофьора — Дебора, сега не става да продължа, карайте без да бързате, трябва да говоря с Колдуел, настъпи промяна — край за сега. Сам, направи връзката!
Червендалестия мъж щракна няколко копчета по клавиатурата пред себе си. Архаичната графика на архаичната електронна игра изчезна от екрана и след нови комбинации по клавиатурата статично изображение на Колдуел зае нейното място. Секунди по-късно се появи ново, по-актуално и доста по жизнено от снимката изображение. Човекът наречен Сам, завъртя с припряно движение монитора към извърналия си назад Макинс, сякаш не искаше да среща погледа на шефа си точно в този момент.
— Какво има, Макинс?
— Мистър Колдуел, изглежда, че камионът отпред аварира, отбиха в дясното платно клатушкайки се.
— Къде сте?
— Амиии точнооо — Сами! — възкликна въпросително Макинс към червендалестия.
— Не ме интересуват координати в цифри — горе-долу.
— Спряха малко след невзрачен крайпътен мотел — недалеч от разклонението за Топека, всъщност не първото, а това от което можеш да се върнеш към града — южното — примерно 10 — 15 мили от него. В момента ги задминахме — допълни той.
Колдуел помълча за момент.
— Продължавайте напред още няколко километра и спрете — там може да започнете за слагате надписите, за всеки случай — каза той — Това е засега — образът на Колдуел изчезна, сякаш се стопи в чернотата на екрана.
Макинс обходи колегите си с поглед, след което се обърна напред и се загледа безучастно в магистралата пред себе си. Така беше обучаван.
— Дебора — говореше в същия момент шефът му на жената във следващия ги микробус — момчето е спряло малко след някакъв мотел пред вас по магистралата — като забележите камиона — спрете! — не говореше рязко, но тонът му не търпеше възражения.
— Да, мистър Колдуел, вече го виждам. Да отбием ли?
— Да, наблюдавайте и чакайте там.
— Изглежда е гръмнала гума на камиона, има и трети човек с тях — проститутка — допълни жената след кратка пауза — какво да правим?
— Не се намесвайте — наблюдавайте — повтори той — следвайте ги предпазливо, ако потеглят, дръж ме в течение.
Образът на жената изчезна от монитора на лаптопа пред него и Колдуел завъртя голямото кресло, в което бе седнал пред бюрото си. Сложи лакти на облегалките и събра връхчетата на пръстите си замислено. Нещата бяха нарушили монотонния си ритъм — или щяха да се объркат, или щяха да приближат края — при всички положения развръзката бе близо. Усещаше го. И слава Богу! Беше му дотегнало. От всичко. От самото начало — от първия разговор с Фарщайн за тази задача — вършеше всичко с необяснимо и за него самия нежелание, съобразявайки се сякаш с някакво невидимо, неназовано суеверие, което за нищо на света не би нарекъл предчувствие. И то не защото не беше! Просто острието на възпитания в него хладен реализъм съсичаше всяка отсянка на предчувствия и предположения, които знаеше, че биха го довели единствено до грешка и рано или късно до гибел. Така или иначе, както и да го наречеше или да не го наречеше — това настроение бе пропъдило желанието да довърши задачата, да я изпипа, да бъде перфектна. Усещаше го като вкус на угниваща тиня под небцето си. Дали започваше да остарява — никога преди не би допуснал подобни мисли дори в предверието на съзнанието си. Угниващата тиня загорча. Колдуел тръсна глава. Чувстваше се, сякаш бе задрямал и му се бе присънил лош сън — след тази задача щеше да си вземе почивка. Трябваше!
Независимо от това, с какво бе решил да се занимава мозъка му, следващият етап от задачата чукаше на прага и трябваше да действа. Колдуел пи вода, запали пура, се да проведе няколко разговора, давайки съответните наставления.
13.
— Ало, господин президент — Джо говореше на някой в кабината.
— Даа — чу се провлачен отговор.
Джо погледна по навик към апарата на телефона, положен в специалното гнездо пред него и продължи да говори на приятеля си. Въпреки че никак не беше в настроение за това, довърши обичайната закачка с „бившия президент“:
— Господин президент, обажда се държавният секретар — по секретния канал изпратиха пуканки от Кремъл — Джо не бе завършил изречението си, когото откри, че редовната шега в случая звучи отчайващо нелепо.
— А, ти ли си, бе, Джо, защо не изчака още час, час и нещо, тъкмо щеше да минало полунощ и това, че ме будиш щеше да е още по-гадно — човекът отсреща наистина звучеше сънен и недоволен.
— Сами, в авария съм, едвам кретам, тази нощ ще ме подслониш, пък утре ще изчезна завинаги от живота ти — нов опит за шега и нов неуспех.