— Стига бе, човек, не разбираш ли, че не съм в настроение, дай ми ключа и едно „Джони“ — уморено каза Джо и погледна умолително. Наистина сякаш някой бе изсмукал всичките му сили и се чувстваше грохнал и по-стар от Сами Клинтън и папата взети заедно.
— Ха, не си в н… — собственикът на мотела чак сега осъзна какво му бе поискал Джо — „джооони“ — провлачи той — ’ми аз съм Джони — каза в отчаян последен опит да се пошегува, шофьорът беше от малкото хора, които уважаваше.
Джонатан Дейвис не реагира. Гледаше умолително и му идваше със всичките си 130 килограма да се тръшне на земята и да реве с глас. Сякаш цялото отчаяние и болка на миналото, с които мислеше, че се е преборил, се бяха свили в чудовищен юмрук и той се бе стоварил върху него, мачкайки го безжалостно. Кой дявол измъкна това момче отнякъде и откъде? Кой му показа пътя към калната, но спокойна рекичка, в която се бе превърнал живота му? И кой му каза да скочи в ленивите й води и да я превърне в яма, а калта в лайна? Неусетно състоянието, негов кошмар от години, го обсеби изцяло. Ах, колко болеше там долу — Джо издаде приглушен гърлен звук.
— „Джони“. Да — успя да каже преглъщайки с мъка. Лицето му се стегна и кожата му напомни за миг маска против бръчки. Восъчнобяла. С бръчки.
— О, кей приятел — ключа, „Джони“ — Клинтън придружаваше думите си със съответните действия, подвоуми се за миг и допълни — Сара?
Джо само кимна. Дясната му буза затрепери. Нали затова беше дошъл. Да помогне. Само, че все повече му се струваше, че този, който има нужда от помощ е той, а не момчето. Или поне така му се искаше. Нали бе свикнал да се самосъжалява. Там долу.
15.
Детето изглеждаше пухкаво и меко. Бузките му бяха измамно набъбнали като току-що изпечени хлебчета. За разлика обаче от дебелите, сладки дечица с големи пухкави бузи, тези на Скарлет бяха болнаво жълти. Стряскащо и тъжно. Всъщност цветът не беше точно жълт, а сиво, в което сякаш някой бе изпуснал тубичка жълт оцветител. Безличните оттенъци на двата цвята се бореха за надмощие, но нито един изход от тази борба не би бил положителен за детето. Напротив отровата пъплеше като балон с радиация из детското тяло, оставяйки след себе си единствено безизходица. Каквото и да се случеше, то трябваше да бъде бързо. Въпреки това процесът, който бе най-интензивен и стабилен, бе този, че детето умираше. Ако не бъдеха предприети спешни мерки, бързи мерки, то щеше да умре. Д-р Кънингтън, дежурният лекар, знаеше това прекрасно.
— Чудя се как още е жива — каза той, докато замислено гледаше монитора до леглото на Скарлет — отдавна трябваше да е умряла.
Сестрата, която се суетеше около апарата за хемодиализа, чиито пипала стърчаха грозно забити в тялото на детето, го погледна особено. Думите му не бяха груби, нито бездушни, но сякаш демонски криле изпляскаха в тишината, на стаята, нарушавана единствено от монотонното жужене на уредите. Жената — неразделна част от съчувствения персонал, донесла плюшената змия на сина си за момиченцето — бе шокирана не от това, което каза докторът, а от това, че го каза. Съществуваше негласно разбирателство в болницата, безнадеждността, която ги обгръщаше, да не бъде изказвана гласно. Медицинската сестра също не бе изключение от хората, често навестявани от учудването, че детето е още живо. Сега обаче, когато го чу със собствените си уши, й се стори, че ако детето умре, Кънингтън ще е виновен. Всичко това прочете той в погледа на жената.
— Е, какво?! Не е така ли? — против цялата си воля се защитаваше.
Сестрата не каза нищо, просто излезе, оставяйки след себе си дъха на обвинението. Кънингтън я последва, ядосвайки се на себе си — за това, че се бе изпуснал за детето /което наистина не желаеше/ и затова, че не бе поставил малката пикла /в прелестна бяла престилка/ на мястото й. Да й върне жеста, с други думи. Намираха се причини за това. На сестрата, с която работеше в този последен ден от мъките на Скарлет, бе предложил най-учтиво да се сработят и в други, доста по-приятни занимания. Бе внимателен, но настоятелен. В отговор тя го бе отрязала като най-големия неудачник. Така поне го прие той. Бе се зарекъл никога повече да не й го позволява, но преди секунди го бе направила отново, а той стоеше и се ослушваше сякаш беше пуснал много шумно газове на много официално място. Сега бързаше да я догони и наистина смяташе да постави малката фръцла на мястото й.