Глътка въздух. Глътка въздух в мъртвата река, в която Скарлет се давеше. Глътка вяра, глътка надежда, която по жестоко реален начин не променяше факта, че детето умираше под потрепващите, алени погледи на бягащия от нощта залез.
Последни погледи. Последен залез. Последен път.
Дали друг идваше след него…
16.
Джонатан се качи в кабината тежко, сякаш с нежелание. Седна зад волана и загледан напред каза:
— В десета стая си, малкия.
Питър, който бе решил да се прави на заспал, изненадано го погледна. Джо държеше ключ. Момчето бе виждало такъв, когато преспаха една вечер в крайпътен мотел, на път за погребението на леля му — единствената сестра на неговата майка. Наистина съвсем обикновен ключ за обикновена мотелска стая. Питър сам не можеше да си обясни какво толкова имаше в този жест на Джо, но на него му се стори странен. А може би такъв беше тонът на шофьора. Момчето опита да се вгледа в него, но ясно на мигащата жълто-розова светлина виждаше само ръката му.
— За какво ми е този ключ — няма ли да спя в кабината?
— Момче — каза твърдо, след като си взе дълбоко въздух, Джо — взимай ключа и отивай в стаята си — по инерция изрече тези думи назидателно, сякаш говореше на детето си и това го сломи окончателно. Децата му бяха мъртви отдавна.
Питър никога не бе имал баща, но инстинктът го накара да се подчини. Дори се почувства гузен, докато слизаше от кабината. Понечи да затвори вратата. Вдигна поглед и видя раницата си да виси в протегнатата ръка на Джо. Мълниеносно я грабна и притисна до себе си, като наркоман, добрал се до скъпоценната доза.
— Благодаря — избъбри още по гузен и тръшна вратата.
С бързи крачки се отдалечи от камиона. Забави ход едва като наближи еднообразната редица от врати на мотела. Своя номер намери лесно, но ключалката му създаде затруднения. Беше нервен и би отнело доста време, ако решеше да изброи всичките причини защо. Не го направи, подчинявайки се на някакъв подсъзнателен импулс. Не искаше да влошава и без това усложнената ситуация, в която бе въвлечен — по своя воля или по стечение на обстоятелствата.
Влезе в стаята. Механично посегна към ключа на осветлението. Спря ръката си на сантиметри от него. По-добре да не светва. Влизащата през прозореца светлина беше достатъчна. Огледа се. Стаята беше подредена и противно на очакванията изглеждаше чиста. На тази светлина. Още една причина да не светва лампата.
Питър погледна през прозореца. Отсреща блестеше звездното небе, докато хоризонтът се губеше в далечното и невидимото докосване на нощния купол до обширната равнина. Камионът беше някъде встрани и единствено нощта можеше да го наблюдава, ако изпита желание. Питър бе в такова състояние на духа, че отхвърли възможността тя да прояви интерес. Рекламата с онова идиотско изображение на планина, което бе наблюдавал, докато Джо се мотаеше в разговор със съдържателя, също не се виждаше. Мигащото й присъствие пулсираше, сякаш отдалеч, но в същото време съществуването й /присъствието, мина му мисъл/ беше осезателно, като на тактичен келнер в дискретен ресторант. Какво пък, не му пречеше, нека си мига. Сякаш беше на лунапарк. Усмихна се. Никога не беше ходил, но знаеше, че там е така.
Питър се отпусна. Беглият клонинг на одевешната усмивка все още танцуваше на лицето му. Въпреки всичко, той все пак си оставаше момче и можеше да си позволи да е необяснимо весел в безизходни ситуации, които биха накарали някой по-възрастен екземпляр на човешкия животински вид да прибегне към самоунищожение.
Остави раницата си до ъгъла на леглото, изу панталоните си и ги метна заедно с другите си дрехи на нощното шкафче. Скочи в леглото и потъна в него. Изпружи тънкото си телце, гол само по гащи и си помисли, че наистина има мигове, за които си заслужава да се живее. Беше искрен. Независимо от всичко, което му се бе случило /и което щеше да му се случи/, в момента Питър се чувстваше като баровец от криминален екшън с много стрелба, мотели и проститутки. Споменът за зеленикавото чудовище, което го нападна, когато спукаха гума, ни най-малко не го смути. Тук беше къде, къде по-различно. Питър се усмихна. Какво ли щеше да стане, ако си поръчаше истинска проститутка. Стори му се, че ако имаше пари би го направил на момента. Сигурен беше, че ще го направи. Джо щеше да измисли нещо. Погледът му се спря на телевизора, който мълчаливо очакваше реда си под прозореца, вперил мъртвото си око в младия авантюрист.
„Във всички мотели имат кабелна телевизия! Трябва да имат!“ Питър се ухили при тази мисъл и припряно се заозърта за дистанционното. Съзря крайчеца му изпод проснатата върху шкафчето риза. Ръцете му вече го бяха открили сами. Взе го и включи уреда. По бързината, с която реагира, момчето разбра, че не е особено млад представител на аудио-визуалните чудеса, но ако случайно се окажеше, че има съответните програми, щеше да свърши брилянтна работа.