— Чакай, миличък, какво ти стана, не бързай…
— Махни се — изкрещя истерично — махни се от мен, не ме докосвай!
Жената се отдръпна повече от изненада. Момчето скочи от леглото с почти акробатична извивка на мършавото си тяло. Грабна раницата си и изхвръкна от мотелската стая, без да се обърне назад. Напусна импровизирания олтар на съзряването си, оставяйки своята жрица с прекрасното й голо тяло и неприкритото й недоумение.
Имаше по важна работа от нея.
Този дебел мръсник. Тази свиня. Кой беше той, та да го поставя в това идиотско положение. Питър погледна камиона с ненавист и се забърза натам, гол до кръста, с криво закопчани панталони.
„Хареса ли ти усещането?“ — миг му трябваше да осъзнае, че тайната му явно не беше толкова дълбоко скрита. По-малко от миг му трябваше да разбере, защо Джо му беше изпратил проститутката_._ Той също знаеше. Това копеле щеше да си плати.
От първата в реда на всички секунди на жалкия си животец бе принуден да се сблъсква с нелепости. Всяка от тези секунди бе изложена на показ пред социални работници, съдилища или любовници на майка му. Кой ли не си беше пъхал носа в отворения шкаф на личния му живот, ако въобще бе имал такъв. Пухкави банкови чиновници в елегантните си костюми, проучвайки нуждата на умиращата му сестра от пари, се ровеха в тъжното им съществуване, разравяйки го като кокошки, след което винаги стигаха до извода, че Скарлет не е толкова умираща. Незнаен благодетел, за който наистина не знаеше абсолютно нищо — можеше да е Господ, можеше да е самия Сатана — бе изпратил с предложение хрътките си, които бяха информирани за него повече от самия дявол. Предложението, бе такова, на което не можеше да откаже /не защото такъв беше популярният израз, а защото наистина нямаше как да откаже/, но дори и от тези свръхинформирани тъпаци / и всички други преди тях/ бе успял да скрие съкровената си тайна. И какво — един шибан шофьор и една проститутка във вонлив мотел, не само, че бяха усетили. Те знаеха.
Приплака му се отново, озъби се, за да скрие слабостта си. Шибания „МАК“ сякаш се отдалечаваше. А как искаше да стигне по-скоро до него. Още една крачка, две… Питър преглътна мъчително. Гърлото му бе сухо като пустинен камък, но решимостта му бликаше като планински поток. Изведнъж мрачно спокойствие го осени, изпращайки му прегръдката на още по-мрачна увереност. Всичко това не беше случайно. Беше срамно, но не беше случайно. Малкият се почувства зловещо щастлив. Станалото бе отмило абсолютно всякакви колебания у младия човек. Вече никой не можеше да го спре. И нищо.
Скарлет дръж се! Спасителят идва.
Питър направи последните две крачки до кабината на камиона със хладна увереност. Сграбчи дръжката с тънките си пръсти и дръпна вратата. Скочи като звяр на седалката. Или поне така си мислеше. Втренчи се в Джо, дишайки тежко. Състоянието на шофьора изненада момчето и отложи събитията. Временно.
18.
Дейвид Фарщайн вече дълго очакваше обаждане от Колдуел. Минутите се нижеха и той вече определено скучаеше. Не, че беше нетърпелив. Както смяташе, че има цялата власт да направи каквото и да е, така считаше, че разполага с цялото време да направи същото. Дълбок трепет на възбуда изостряше сетивата му. Бе отхвърлил дори идеята да попише в скъпоценния си бележник. Сега беше рано — времето за това щеше да дойде. В момента определено скучаеше. Седнал на мекото канапе, метнал единия си крак по продължението му, той неосъзнато бе вперил поглед в очите на Айнщайн. Не след дълго осъзна това и се сепна. Дали не прочете укор в очите на гения? Това го смути. Него — Великият Дейвид Фарщайн. Може би това бе единственото нещо в смъртния свят, което още можеше да го накара да се чувства неудобно — погледът на мъдреца от отсрещната стена.
Фарщайн стана. Повъртя се в средата на стаята, за да събере мислите си. Сложи ръце на кръста и се замисли. Не беше добре, че все още има такива моменти на слабост. Това не беше истинският той, а остатъчните, гангренясали части бившето му аз — победено от живота със смъртта на съпругата му. Жестока усмивка плъзна по тънките му устни. Не, тези слаби, умиращи остатъци скоро щяха да бъдат мъртви.
Завесата срещу него се отмести. Сегмент от високата библиотека, широк около два метра, излезе напред, след което се плъзна встрани. Изглежда, вратата отвътре се отваряше със сензори за движение, защото всичко това стана след неговото махване с ръка — една от многото луксозни екстри на дома му. Коридорът, в който се озова, не беше ни най-малко по-приветлив от кабинета. Дълъг и пурпурно тъмен. В далечния му край се виждаше високият жълтеникав правоъгълник на прозорец. Светлината откъм него също бе обуздана в плътни щори. Фарщайн бързо се придвижи натам. В основата му бе разположен огромен луксозен аквариум, из който десетина морски свинчета се разбягаха при приближаването му. Всичките бяха снежно бели с блестящи, рубинени очи.