Мъжът погледна хранилката встрани — кимна доволно. Бяха нахранени. Задвижен от невидим механизъм, капакът на аквариума се прибра назад. Фарщайн бръкна и с бавни движения приласка едно средно голямо животинче.
— Ела тука, Моли — как си милата ми — каза той приближавайки свинчето към лицето си. Човек би казал, че иска да го целуне.
Можеше и това да се случи, ако зверчето не бе опитало да забие острите си зъбки в носа на своя стопанин. С изненадваща бързина той го отдръпна от себе си и направи гримасата си за смях.
— Браво, миличка, какъв характер!
Фарщайн се обърна, упътвайки се към своя кабинет. Зад гърба му капакът на аквариума се върна в нормалното си положение.
Мъжът бе гушнал морското свинче и го галеше с палеца на ръката си. Животинчето изглежда се успокои. Отпусна се.
Фарщайн влезе в кабинета. Вратата безшумно се превърна в част от библиотеката. Завесата също се върна на мястото си. Той седна отново на канапето, без да престава да гали животинчето. Тънка, дори някак закачлива усмивка играеше на устните му. Отметна глава назад и сякаш заспа.
Измина доста време. Най-после мъжът се размърда, с което събуди задрямалата Моли.
— Хайде сега, мила — на състезателната магистрала — ще видиш, ще ти хареса — усмихна се Фарщайн.
Приближи се към друг отрязък от библиотеката, плътен без книги, навеждащ на мисълта, че там би трябвало да е барчето с напитките.
Да, но не беше. И то не само защото Фарщайн не обичаше алкохола.
Със свободната си ръка той погали масивното дърво. Широката плоскост се отмести. На нейно място друг, аквариум, значително по-голям от първия, се плъзна напред към Фарщайн.
Декорацията на дъното и стените беше повече от пищна, повече от реалистична. Голи скални плочи и късове бяха осеяни със свежа зеленина. Имаше ги и задължителните сухи дървесни клони, създаващи необходимия уют, ако можеше в случая да се говори за такъв. В десния ъгъл се виждаше неголям, изкуствен вир. От него наляво осеяно от алпинеуми с различна големина, дъното се изкачваше, като наближавайки стената ставаше все по стръмно и голо. В края оставаха само сухи, жълтокафяви скални късове. Точно над най-високия от тях имаше неголям отвор с формата на влаков тунел, който не се виждаше накъде води. Господарят на това царство реагира лениво на струящата бледозелена светлина, като повдигна леко плоската си глава и впери студените си очи в човека пред него.
Любимецът на Фарщайн — единственото същество, като се изключи дъщеря му, към което показваше някаква привързаност — беше дълъг питон-албинос. На фона на разхвърляните сухи клони изглеждаше чудовищно дебел. Долната му част, навита на неравни окръжности бе потопена в импровизираното езерце. Изтъняващата му горна почти половина на тялото бе разстлана в широк зиг-заг. Вдигната му глава висеше над камъните, издигащи се към левия край на аквариума.
Фарщайн го гледаше ласкаво. Езикът на влечугото се стрелна през устата му. Мъжът ахна.
— Хайде, мила.
Фарщайн целуна свинчето, при което то заби зъбките си в носа му. Без да обръща внимание на това, той се пресегна и внимателно, за да не плаши любимеца си, положи бялото зверче на голите камъни. В един кратък миг нито едно от животните не помръдна. Фарщайн въздъхна — обичаше да ги гледа.
Питонът изви внимателно главата си към белия гризач. Морското свинче усети студената заплаха близо до себе си и отскочи по нависоко, без да изпуска змията от очи. Мощна тръпка в серпентината на влечугото го придвижи напред.
Да. Обичаше да ги гледа. Обичаше да гледа как умират. Фарщайн бе доволен. Леко се приведе и сложи средния си пръст на дървото вляво от страничният отвор на аквариума. Тримата се задебнаха.
Внезапно главата на питона се стрелна към свинчето. Още по-бързо то скочи в приличната на тунел дупка. Муцуната на питона се чукна с глух звук в стената до нея. В същия момент Фарщайн натисна невидимо копче и неголяма четириъгълна плоскост внесе свинчето отново в аквариума. Отдръпналият се питон се оживи.
Свинчето с неистови усилия бягаше по движеща се върху два барабана назад лента. Козината му беше настръхнала. Съоръжението представляваше доста реалистична симулация на магистрала. Бялата лента, играеща роля на осева линия, се стрелкаше между препускащите крачета на животното. Въпреки това то не помръдваше и сантиметър върху бягащата пътечка на смъртта.