Питонът не чака трети шанс. Разтворената му паст се впи в задницата на Моли. Свинчето изпищя. Фарщайн се изкиска. Змията придърпа жертвата си навътре и премести главата си назад. Животинчето пищеше непрекъснато. Муцунката му бе отворена и от нея прокапа слюнка. Фарщайн ликуваше. Обичаше да ги гледа как умират. Преди да поръча малкото си изобретение, напомнящо магистрала, нерядко жълто-бялото влечуго налапваше жертвите си откъм предната им част и усещането не беше същото.
Писъкът на свинчето секна като отрязан. Рубинените му очи се разшириха. Умолително впити в тези на човека те сякаш се насълзиха. Мъжът се смееше тихо, като че ли се страхуваше да не развали атмосферата на действието.
Ново придърпване навътре в гърлото на змията и животът в очите на Моли угасна. Блясъкът в тези на Фарщайн остана. Докато аквариумът не изчезна изцяло той не отвърна поглед от подаващата се от устата на питона бяла козина.
Бледата зеленикава светлина угасна окончателно. Фарщайн се завърта около оста си. Изненадан сведе поглед надолу. Бе получил ерекция. Поклати глава доволен и се запъти към бюрото. Седна зад него и притихна в притъмнялата стая. В съзнанието му обаче струеше особена светлина.
19.
— Е? — попита Джонатан, като се пресегна и спря музиката.
Този въпрос явно беше отправен към Питър, но с тона си сякаш Джо продължаваше тема, която досега беше обсъждал с празната кабина или със самия себе си.
Този въпрос спря порива на момчето и отложи събитията и тяхното погледнато сякаш в криво огледало бъдеще.
Питър довърши влизането си в камиона, като хлопна вратата на светата обител на Джо и го загледа втренчено. Поривът му бе спрял, но паузата беше само, за да презареди. Момчето ни най-малко не бе спокойно. Напротив очите му искряха и той търсеше в шофьора вина, която щеше да подхрани ненавистта, срама и увереността му.
Джо се бе свлякъл още повече в седалката си. Кабината вонеше на алкохол. Като че ли на шофьорската седалка някой бе метнал голям, но непълен чувал, клюмнал напред към волана. Това разбира се беше самият хазяин на кабината, но почти по нищо не приличаше на одевешния Джо. Още по-малко на истинския Джо. На онзи Джо, който цял живот бе живял с мечтата волен да поведе за ръката жената в черно в прекрасното юлско утро и рамо до рамо да яздят свободни и влюбени завръщайки се към фантазията отново и отново. Не беше Джо, който искаше да намери най-после този вълшебник на хиляди крале и да му обясни, че той трябва да победи, а животът да падне пречупен. Не беше Джо, който бе изпил десетки цистерни алкохол под звуците на „Юрая Хийп“ и който бе прегръщал жената на живота си /неговата „жена в черно“/ припявайки „Върни се при мен“.
Не.
И в истината нямаше никаква романтика. Зад волана седеше Джо, чиято жена /същата/ никога нямаше да се върне при него. И това не беше всичко! Бе получил своеобразен бонус, жесток и ненужен — другите две госпожици, рожбите на тяхната любов — също. Никога. Заради него. Периодично Джо отскачаше до едно свое въображаемо гише и плащаше за всичко това. С лихвите. Сега беше точно един от тези моменти.
Е? — изхлипа пак той и повдигна свършващата бутилка. Погледна към момчето, но за кратък миг, което не му позволи да прочете изражението му. Може би това щеше да повлияе на хода на събитията, но можеше и да не го направи.
Така или иначе той продължи:
— Не си сам казах ти — сякаш мислите му поеха в друга посока, оставяйки онова „е?“ неизяснено и без отговор — страдаш, знам, но страданието има не само едно измерение и — ооо, повярвай ми, измерението, след смъртта на надеждата е ужасно — Джо заплака кротко, като се стремеше това да не пречи на думите му — Дори трябва да му измислят друго име — страдание е мнооого, много слабо, мойто момче… — и изведнъж, сякаш мъката му се отприщи — не са в Сан Антонио, не са никъде, аз ги убих — най-после вдигна поглед към Питър, който нямаше време да реагира на дразнещото обръщение — убих ги и това е! Напих се като куче и се метнах зад волана…
— Не съм ти изповедник, най-малкото на теб — гласът на момчето беше рязък, но Джо сякаш не го чу, момчето потрепери от възбуда и възмущение.
— В този живот, момче, не знам къде съм го чул, но е вярно — неплатени сметки няма, има лихви за забава — поредността на изложението ни най-малко не вълнуваше Джо, той се бе изправил на гишето си и плащаше с различни банкноти, които не му пукаше как ще даде — най-важното бе да си плати дължимото и после да продължи /ако можеше/.