— Карах като бесен — продължи Джо /явно още можеше / и… смлях колата си в едно шибано дърво край пътя — банална история, нали — усмихна се с цялата горчивина на света — да, но ако в същото това време трите ми момичета не горяха като живи факли сред пламтящата къща — момчето понечи да го спре, защото почувства заплаха в колебанието, което го осеняше с всяка дума на дъртото хипи, но не успя — и вместо поне да се опитам да ги спася, лекарите се бореха да спасят мен — пияното лайно — в същата болница, където вече бяха поместили техните останки — колкото тленни, толкова и тлеещи — Джо се разрева с глас.
Питър го гледаше и се колебаеше. „Мамка му!“ Пак кръстопът и пак поне две магистрали. Шибана история. Трябваше му помощ. И я получи. От самия Джо.
— … така поех по своя път, момче, но се оказа грешен. Ох, колко боли, колко… — Джо замълча за миг, мълчанието беше кратко, но съдържателно, той продължи да плаща на гишето си, но банкнотата пак беше друга — Сара — едно от най-прекрасните създания на този свят — Джо кимна към мотела, но Питър не се нуждаеше от това пояснение — беше единственият човек, да не говорим за жена, който бях допуснал до себе си, много близко до себе си… — отпи, при което част от уискито се проля по мустаците му — след онова… и… — думите му идваха бавно, но Питър вече сякаш ги беше чул и нещо в него се надигаше като вълна цунами — и… аз ти я дадох, трябваше да го направя заради… заради теб… да ти помогна… някак… или… на себе си… — при други обстоятелства самия Джо би казал за себе си, че нещо в бордовия му компютър забива, но сега единствено можеше да плаче.
Е? — най-после бе дошъл отново ред на тази разменна монета и ако се съдеше по гласа на Джо беше последната в това плащане — Хареса ли ти?
При тези /колкото познати, толкова и болезнени/ думи, Питър усети как някой сякаш пречупи съчувствието му към Джо, което беше започнало да набъбва, засилвайки колебанието му. Сгъна го като зидарски метър и го захвърли някъде в задния двор на съзнанието му. Ново странно, но сигурно усещане го изненада при тези думи на шофьора. Хвана го гнус. Дори обидата от накърнената му съкровена тайна остана на заден план. Погледна Джо с нескрита ненавист. Дебелакът се жалваше и хленчеше като скапан педал. Дори шапката на „Минесота Вайкингс“ изглеждаше на Питър противна и омразна. Този шибаняк беше почти убил единствените си близки хора и после цял живот се бе самосъжалявал. Нещастник! И тръгнал да му помага. Той, на него. Поръчал му собствената си проституираща любовница, за да му помогне. Този човек се нуждаеше от наказание. Нуждаеше се от помощ.
„Ха!“ Питър изпадна във възторг, докато гледаше стария хипар, който така и не бе успял да намери своя „вълшебник на хиляди крале“. Струваше му се, че увереността му прераства в могъщество. Като вълна лава. Значи това, което правеше, щеше да направи, трябваше да направи, най-после разкри своя дълбок смисъл. Очите на момчето заблестяха в хипнотичен блясък. То беше в екстаз. Не биваше да се колебае! Той беше избран. Той имаше мисия!
Увереност, могъща като черна магия, озари лицето и очите на Питър Крейн с блясък опасен и неконтролиран.
— Така е, мойто момче, — проговори Джо, глух за сухия плясък на крилете на Танатос, който идваше да отнесе душата му към Хадес — така е — продължаваше — всеки следва своя път и аз следвам своя, но той се оказа ужасяващо грешен — шофьорът, с размити от сълзите очи погледна към Питър.
— Но моя път е верен, скапаняко! — изкрещя момчето с изкривен, неестествен глас.
Преглътна шумно и възторжено.
— Погледни ме! — еуфория, нетърпяща възражения, го караше да се чувства като главен герой в уестърн — погледни ме, погледни съдбата си — тя ме изпрати, за да бъда твоето наказание и спасение — Питър вярваше в думите си. Сигурен беше в тях!
Мина му нелепа мисъл, че сигурно изглежда като Арнолд Шварценегер, произнасящ „Аста ла виста, бейби!“.
Точно в този момент момчето си вярваше.
Джо продължаваше да се взира в него.
Питър бръкна в раницата, чието време най-после явно дойде и в стремеж за мълниеносно /като в уестърн/ движение, извади неголям пистолет с барабан. Това, че предпазителя се закачи в ръба на раницата, определено не придаде каубойска романтика на действието, но пистолетът така или иначе сочеше към Джо. Той го наблюдаваше озадачен. Постепенно изумлението измести този израз от лицето му. Ако имаше достатъчно време щеше да го навести и страх.
Питър продължаваше да играе главната роля в своето представление за Дивия запад.