— Това беше условието на облога, готин! — каза малкият и стреля.
Това щеше да обясни всичко на шофьора, но му трябваше време да се замисли и да види всичко, което му се случи през последния ден, в светлината на тези думи. Времето за него обаче бе най-непосилната величина в този момент.
Пистолетът беше нов и лъскав забеляза Джо и умря. Питър, който не беше стрелял никога преди, бе точен като снайперист. Темето и неопределима като размер на пръв поглед част от главата на Джо беше отнесена. Пръсната като фойерверк. Кървави гирлянди се стичаха по страничния прозорец и навсякъде другаде. Погледът на Джо още питащ и объркан угасна кротко.
Изстрелът на момчето беше ужасен. Грохотът на оръжието също.
Топла, сякаш жива струйка кръв, пробяга по бузата на Питър като сълза. Искрицата разум или това, което се доближаваше най-много до него, се отърколи през съзнанието му заедно с капката кръв, напомняща сълза, спря се в неизползваемата му част и започна да гние като тумор.
Тялото на Джо лекичко се поклащаше, сякаш балансираше върху въже, но все още беше в предишното си /живото/ положение. Шапката бе килната върху неотхлупената лява половина на главата му и щеше да изглежда смешно, ако не беше безумно. След няколко мига колебание безжизненото тяло на Джо рухна върху опръсканото в органични останки табло на камиона. Сякаш трупът на шофьора най-после бе взел решение какво да прави със себе си.
Погнусата, която го бе обхванала преди около минута или преди около хилядолетие, както му се струваше, беше нищо в сравнение с това, което изпита Питър при тази гледка. Истината за стореното сякаш болезнено се заби в задника му и продра вътрешностите му. Питър повърна с крясък, като не можеше да откъсне поглед от Джо. По точно от това, което бе останало от него. Писъкът му беше не по-малко оглушителен от изстрела. И понеже паниката и безумието никога не идват сами, като светкавица на лятна буря в опразненото му специално за случая съзнание, прелетя мисъл — намираше се на паркинг пред мотел, където имаше и други хора /някои, от които добре опозна преди да стане убиец/. Не хранеше никакви илюзии, че не са чули как уби нищо неподозиращия Джо. А дори и да не го бяха сторили, беше сигурен, че са чули писъка му, който още не беше завършил.
Спря да крещи. Скочи като ужилен и изцяло под пелената на паниката се обърна към вратата. Отвори я и се свлече на земята, като между тези четири смислени донякъде движения направи още дузина други, които не биха могли да бъдат обяснени и при нормална обстановка.
Вечерният въздух го обля с непосредствената си свежест. Като резултат физическите му сили сякаш си взеха кратка почивка. Тялото му се превърна в мек пластилин. Главата му клюмна между щръкналите раменца и пистолетът унило тупна на земята. Зад него тежката врата бавно се затвори с тихо се изщракване. Този звук остана самотен в нощта.
Наоколо цареше тишина. Постепенно Питър възвърна способността да се движи, а с това и тази да мисли. Отчасти. Горчивина, страх и безнадеждност бяха напоили цялото му същество.
Изведнъж, някак отдалече, го доядя. Къде бяха тези умници?! Нали заради тях беше убил? Нали беше изпълнил своето? Къде се мотаеха, вместо да изпълнят своето обещание и най-после Скарлет да престане да умира. Тази мисъл го мобилизира окончателно и той наистина се ядоса, като забрави за мъртвия зад себе си. Поне за сега.
„Къде са тези копеленца, нали вече трябваше да са тук! Мамицата им, те с него ли щяха да се ебават?!“
Питър понечи да вземе оръжието си.
В този миг като огнен камшичен удар истината изплющя в лицето му нахална и чакаща.
ОКО!
20.
— Как върви? — попита Фарщайн в ухото на Колдуел.
— С шофьора е свършено. Сега малкият стои до камиона и се оглежда. Вероятно за нас. Чака.
Фарщайн се размърда иззад бюрото си и стана, като се приближи до канапето пред него, но не седна. Помълча кратко.
— Вие там ли сте Колдуел?
— Не, следя го на монитора. Моите хора са в близост до паркинга.
— Значи… шофьорът… това ли е всичко — в гласа на Фарщайн се прокраднаха презрителни нотки — това ли е всичко, което този момък е готов да ни предложи — хм — някой от мотела реагира ли на изстрела — всъщност нали го застреля, не го удуши или да му разбие главата с мощните си юмруци — Фарщайн се изсмя кратко на прилива на собственото си остроумие — забравил съм да попитам — подчертано нехайно завърши той.
— Да застреля го — Колдуел почувства, че започва да губи търпение, какъв беше този Фарщайн — зъл гений или просто луд — В мотела определено има хора, но мисля, че никой не е обърнал внимание — изстрелът бе само един — в кабината и това донякъде го приглуши — продължи Колдуел, като беше почти прав в констатациите си — Мистър Фарщайн — колебанието в гласа му бе отчетливо доловимо — не е ли по-добре да оставим нещата, каквито са в момента и да продължаваме нататък — момчето все пак се справи…