За пореден път се наложи бившият агент да поставя на изпитание границите на търпението си. Изпухтя, прикривайки микрофона пред устата си в шепа.
— Както кажете — отвърна полагайки усилия да не покаже емоция. Какво пък, на него никой никога не му беше помагал — това момче само скочи в тази това мътно езеро, а той — Колдуел правеше каквото може — в крайна сметка той не спеше със Съдбата, за да се меси в плановете й — Това ли е всичко? — допълни още по-лаконично.
— Е, драги Колдуел, да не би да долавям някаква враждебност — бъдете великодушен към мен, аз само изпълнявам мисията си — засмя се искрено, сякаш се радваше, че споделя с някого — наистина, ако Вие нямате какво да допълните на този етап — засега дочуване… и си пазете здравето, драги, все пак сме на възраст… хе-хе-хе.
Колдуел не реагира.
— До чуване, мистър Фарщайн — каза той, след което прекъсна връзката. Бе успял да възстанови равновесието си и намеците на Фарщайн му се сториха жалки.
Оставаше да просто да изчака момчето. Върна се при монитора. Гледката там не беше никак интересна — малкият продължаваше да стои вцепенен до камиона. Колдуел не беше човек, който може да стои на едно място толкова дълго време и да бездейства. Време беше да се размърда Излезе от кабинета си. Погледна се в огледалото, окачено във фоайето на сградата, която ползваше за централа на бюрото си. Костюмът му бе в задоволително състояние. Качи се в лимузината, която го чакаше и шофьорът подкара към хеликоптерната площадка.
На хиляди километри от него в огромния си мрачен кабинет, в огромното си изолирано имение „Уважаемият господин Фарщайн“ започна да се подготвя. Креслото, стоящо до сега встрани и с размери поне за двама като високия сух мъж, избута пред бюрото, точно срещу невидимата врата. Голямо огледало с рамка на колелца и издължена, правоъгълна форма, нагласи недалеч пред него. Събу обувките си и грижливо ги пъхна под канапето. Без да бърза, с някаква наслада сякаш, изу чорапите си. Първо единия — сгъна го внимателно, след това другия, с който направи същото. Наведе се, обгърна кльощавите си, жълтеникави ходила с длани и известно време постоя така със затворени очи. Въздъхна тихо, изправи се, след което със странна усмивка продължи да се съблича.
21.
Око.
Беше забравил. Или му се искаше да е така. В крайно изтощителната борба между това, че трябва да убие, за да живее сестра му и ужасът от този акт, бе забравил една подробност. Една тогава не толкова значителна подробност, която сега погълна всичко, което му се беше случило и на фона на която, то изглеждаше детска игра.
А му беше казано ясно. И той се бе съгласил. Сега разбра, че всъщност до момента, в който стреля, се бе надявал да се случи нещо, което да оправи всичко и да не му се налага да убива който и да е. Тази наивна надежда бе заглушила малката допълнителна „пикантерийка“ към убийството. Бе я изтикала на най-горната полица на разума му, да събира забравена прах и ако може никога да не му се наложи да се сети за нея.
А и какво би спряло човек, убил друг, да вземе окото на жертвата си. Така си мислеше тогава.
А сега?
Око.
Око.
Тази кратка думичка пулсираше непрекъснато пред очите му и това не го изненадваше. Помисли си, че е дошъл моментът да се побърка и да остави всичко в ръцете на Съдбата.
Да, би било много лесно, но не такъв път му беше отреден. Съвсем не такъв беше пътят на болка и страдание, който бе орисан да върви през целия си досегашен живот. Всичко в природата му се струваше толкова съвършено, че не вярваше точно в неговия случай да бъде направено изключение и да бъде улеснен в подходящия момент. Дори и по-този начин.
Продължи да осъзнава какво трябва да направи.
Всичко беше ужасно безумно и безсмислено. А това, което искаше, беше просто и нормално, независимо от цената, с която се измерваше. Желанието му беше да стои със Скарлет на брега на онова малко езерце, което не знаеше откъде помни смътно и да хвърлят бисквити на нахалните лебеди в него. Беше обидно просто и естествено. Понякога дори успяваше да мечтае за това. Приплака му се, както никога досега.
Око — мигна в него пак.
Обърна се в съзнанието си поривисто и се опита да избяга. Неистово затърси път назад или далече от това, което трябваше да направи. Такъв нямаше. Отново беше в безизходица. Това не бе непознато за него. Искаше му се да бе умрял, независимо колко мъчително, за да не му се наложи да търси в себе си сили да отиде и да изтръгне окото на Джо. Разрева се с глас. Инстинктивно се огледа — никой не го видя как плаче. Осъзна колко нелепо беше това и заплака още по-силно.