Във въздуха около себе си като далечен аромат на цветя Абигейл долавяше някаква промяна. Но тя не беше в детето. То си оставаше спящо и обречено. Въпреки това имаше нещо различно, което нямаше мириса на злото, който толкова я плашеше. Нещо, което не беше на място в целият този непрекъснат кръговрат на отчаянието. Напук на това, което бе видяла или и се бе сторило, че вижда — то неусетно бе отлетяло като далечен спомен. Тя се огледа неволно. Имаше нещо различно. Стаята си бе същата, дори малко по-мрачна, но сякаш надеждата бе влязла за миг и бе оставила след себе си само полъха от своята наметката. Аби беше сигурна, че е така. Сърцето и трепна. Но защо си бе тръгнала? Възрастната негърка прехапа устни.
Детето сякаш в отговор на мислите й изстена жално и протяжно. Аби изтръпна. Усещането за надежда умря и мирисът на зло се върна, попиващ в цялото й същество.
Скарлет проплака, нервна тръпка разтърси телцето и. Жълто-сивото й личице се сви.
— Недей миличко, недей да плачеш, всичко ще се оправи, вярвай ми — заговори с гърления си глас Абигейл. — Ооох — изтръгна се от гърдите й стон на неподправена болка — Миличка, миличка, недей плака така, старата Аби ще умре с теб… — последните думи я ужасиха и тъжни сълзи плъзнаха по страните и.
Спонтанно едрата жена затананика отново песничката за дъгата, която ще слезе и ще помогне с милостта си. Думите потекоха тихо и бавно, с нежност, която никой не би предположил, че се крие в огромното тяло на негърката.
Песента детството си свързваше със спомена своята майка и задушните блата на родния си край. Свързваше я с дните, когато бе заобиколена от добри и щастливи неща. Така и бе говорила майка й, преди да умре от малария, така говореше баба й, която продължи да се грижи за нея след нещастието. Тя помнеше обичта и доброто, струящи от майчините й очи, вплетени като тънки нишки в мелодията. После торнадо сякаш пое живота и в безжалостния си бяс, но тя никога не ги забрави, както не забрави и тази песничка. Просто престана да вярва в доброто. Да вярва в чудеса.
Добрата стара негърка прекрасно разбираше, че на умиращото дете пред нея му трябваше чудо, но не вярваше в него. Вече не. Въпреки това продължи да напява с ниския си топъл глас. Онази чиста обич от детството, която тя пазеше скътана дълбоко в сърцето си, я караше да изрича думите на старата песничка, сякаш бяха молитва.
23.
Питър не бе успял да свие до край краката си в позата на ембрион, когато фанфарна музика и хеликоптерен грохот продраха мъртвата тишина.
Момчето не промени положението на тялото си, но очите му рязко се разшириха и то се вцепени.
Несъзнаваният страх, че това може да се случи, бе станал реалност. Бяха го хванали. „Федералните — при всичко, което направи…“, бе първата му ужасена мисъл. Очните му ябълки се защураха трескаво в гнездата си. Музиката не беше на място в паническата визия на малкия, но не бе в състояние да го осъзнае.
Хеликоптерът тътнеше. Някой, като че ли усили музиката „на десет“. Масивен сноп светлина блъсна Питър в лицето. Той ахна. Полека очертанията на огромен транспортен хеликоптер се изплуваха смътно над огненото око на прожектора. Спускаше се бавно. Трясъкът на машината сякаш изпълни цялата Вселена. Или поне тази на Питър. Равномерният й ритъм люшкаше мозъка му също тъй равномерно. Като че ли, за да го отърси от обсебилия го кошмар.
Момчето се раздвижи. Вертолетът почти се бе спуснал на земята. Обливащата го светлина го караше да се чувства гол. И беззащитен. Стисна несъзнателно челюст и на бликащата светлина устните му заприличаха на два тънки, побелели, мъртви червея. Усещането за обреченост го обсеби. Сега щяха да го застрелят. Иззад снопа светлина. Където си поискат. Паниката го жигоса. Отново. Картината на неговата собствена екзекуция бликна в съзнанието му толкова реална, че той понечи да побегне. Не успя. Мисълта за близката смърт хищно го заръфа. Вулгарна и настойчива. „Като курва“, уточни несъзнателно Питър, като сравнението изплува в главата му основателно и съвсем неслучайно.
— ТОВА Е НЕВЕРОЯТНИЯТ ГОСПОДИН КРЕЙН! ПОБЕДИТЕЛЯТ!!!! — екна екзалтиран глас, обработен и професионален, като на водещ циркова програма.
Питър се почувства малък като новородена мравка при кънтежа на този глас, но той като че го съживи. Запокити го на срещуположния полюс. Идиотска усмивка озари лицето му. Ръцете му се разпериха несъзнателно. Очите му заблестяха с безумен, лъскав блясък. ТОЙ бе ПОБЕДИЛ!