— ДА, ТОВА Е ПОБЕДИТЕЛЯТ, УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА, НЕВЕРОЯТНИЯТ ПИТЪР КРЕЙН!!! — продължаваше да бумти гласът.
Хеликоптерът докосна земята. Откъм отворената му широко средна част се забелязваше някакво движение, но Питър не бе в състояние да го следи. Беше като хипнотизиран от струята светлина, която го обливаше и го караше да се чувства като лауреат на „ОСКАР“ в момента на връчването. Усещането за голота и паниката бяха отлетели тъй бързо, както се бяха появили. Споделиха съдбата на сякаш хилядите чувства и мисли и милионите техни нюанси, връхлетели върху му в последните няколко часа. Ако бе напълно в съзнание сигурно биха му се сторили няколко вечности. Но не беше.
Просто стоеше с поглед, потънал в ослепителния вулкан от светлина. Усмивката му заплашваше да сключи окръжност зад ушите му.
Изведнъж светлината угасна. Музиката и гласът също. Остана само шумът на хеликоптерната перка, която забавяше движението си със звук, напомнящ кашляне на великан. Покоят бе неуловимо кратък, съпътстващ миговете, през които висок, едър човек, в тъмен костюм, слезе от стъпенката на хеликоптера.
Появата му сякаш отприщи поток от хора. Лилавите кръгове, трептящи в очите му след изчезването на светлината, се стопяваха и Питър полека започваше не само да гледа какво става около него, а и да го вижда. Хората му се сториха стотици. Някои от тях държаха в ръцете си странни бухалки, други оръжия с огромни цеви, над които започнаха да светкат зловещите светлини на също така огромните им лазерни мерници. Питър изтръпна. Глъчката им го връхлетя първа. Сториха му се хиляди! Сега вече бе сигурен! Това беше краят! Започна да отстъпва, къде съзнателно, къде инстинктивно.
Секунда преди да се обърне и да побегне /напълно съзнателно/, той започна наистина да вижда. Хората, които го връхлитаха, бяха не повече от дузина и половина. Напред тичаха репортери, следвани от операторите — в бавен тръс, крепейки камерите, които бе взел за оръжия. Все пак Питър отстъпи още крачка и гърбът му опря в камиона. Съвсем бе забравил за него. Подобно на електричен ток го прониза безпокойство. Не успя обаче да изпадне в паника. Не му оставиха шанс за това.
— Ето го, ето го! — крещеше млада, руса жена, влагайки цялата си енергия в тези думи, сякаш бе видяла Елвис — Ето го!!!!!!!!!! — Питър несъзнателно проследи устните й и изведнъж разбра, че глъчката всъщност идва от гигантските говорители на хеликоптера. Погледна към него.
— Невероятен сте, мистър Крейн, Как успяхте! — беше друга репортерка, червенокоса, също отдадена изцяло на възторга — Питър не успя да отвърне на въпросите крайно абсурдни в дадената ситуация, защото между обливащите го светлини на камерите забеляза нещо, което го порази.
Огромният военен хеликоптер бе украсен с крещящ, яркожълт надпис „ФБС“, триизмерен в горния край. Беше изключително нелеп с оглед ситуацията, мъртвецът в камиона и въобще с оглед на всичко. Питър обаче не мислеше така. Той цъфтеше. Като слънчоглед на първите утринни лъчи.
ТЕ бяха дошли! ФОНДАЦИЯ „БОЛЕН СВЯТ“, с която беше сключил облога, бе удържала на обещанието си! Както той бе удържал на своето. Ни най-малко не се смути при тази мисъл, може би защото вече не съзнаваше напълно какво беше обещал.
Скарлет! Питър се облещи, може би, защото не можеше повече да се усмихва, без да рискува да сцепи разтегнатите си до краен предел устни.
Скарлет! Около него суматохата продължаваше.
— Кажете, кажете как се чувствате? — крещеше плешив, нисък човечец с жестоки очички, който размахваше микрофона си като боздуган — Кажете какво е усещането след големия финал? — микрофонът в ръката му, по-екзалтиран може би от притежателя си, подскочи и прасна Питър в челото. Той примигна глупаво.
— Ето го! Ето гоооо! — русата репортерка беше зациклила на тази фраза и гласът й звънтеше в хрипкав фалцет.
— Кажете… — дребният не се предаваше, дебел мустакат оператор зад него го изблъска встрани с масивното си коляно и навря камерата си в лицето на Питър.
Въпросите валяха един след друг, отекваха в съзнанието му и се разтваряха в него безадресно, защото там имаше само една дума — СКАРЛЕТ!!! Най-после бе достигнал края и му предстоеше да го разбере окончателно, но сега в неговото началото, под напора на тези крещящи и аплодиращи го хора, в него се разливаше единствено неконтролираната радост, че сестра му ще живее. Нови сълзи на възторг бликнаха от очите му. Това амбицира още повече неговите „фенове“, които дружно се люшнаха напред и го притиснаха до вратата на кабината. Заплашваха да го задушат, но това не го интересуваше. Единствено божествено облекчение трептеше в цялото му същество.