— Ще му го дам след превода на парите — кратко отвърна бившият агент.
— Ето, пак богоугодни дела — всъщност откъде Ви хрумна това с мотора, можеше да преведем парите и да приключваме — милиардерът печеше наемника си на бавен огън.
— Момчето е лудо по „Американската стомана“ — проверил съм — упорито каза мъжът.
— Ето, ето — Колдуел, просто се чудя дали да не започна да Ви се възхищавам — грижите се за това дете, като за своите собствени — Фарщайн направи пауза, която никак не хареса на събеседника му, смехът след нея още по-малко — Чудя се, защо не се кандидатирате за мястото на Майка Тереза — за „Татко Терез“, примерно? — млъкна изчаквайки някак любопитно.
Колдуел не реагира, за момента наистина се бе върнал в нормалната си кондиция, а и думите на Фарщайн само улесняваха процеса.
— Добре — каза с делови тон Фарщайн след празното мълчание — действай и ме дръж в течение.
Агентът не каза нищо, само по навик кимна. В ухото му връзката умря.
Отсреща бутафорната разновидност на еуфория продължаваше. Сякаш течеше кичозно погребение на шофьора, изстиващ в своята кабина. Това беше първият и последният път, когато през главата му мина мисъл за съдбата на Джонатан Дейвис, след което бързо угасна. Колдуел се обърна към тъмната като гробница вътрешност на хеликоптера. Енергичен жест подкани някой отвътре. Откъм зейналата като паст на праисторическо чудовище кухина на машината стегнато излязоха Макинс и червендалестия му колега. Скочиха на земята, обърнаха се и поеха нещо, прилично на малко подвижно бюро. Сложиха го на земята и го затикаха към групичката пред камиона.
Колдуел кимна на някого в хеликоптера и пое след тях.
— ОТСТРАНЕТЕ СЕ! — прогърмя отново гласът на „водещия“ — ВСИЧКИ!
25.
Болката мяташе Скарлет в хищните си обятия. Малкото момиченце ту чезнеше в мъглата на страданието, ту беше обливано от лъчите светлина на временния покой.
Нова гореща като ада вълна подхвана детето и го метна в шеметен водовъртеж, в който болката струеше отвсякъде. То се сгърчи и изплака. Скоростта, с която се въртеше, се увеличаваше с безмилостно темпо. Тънките, нежни ръце и крака се стегнаха в неистово страдание. Нечовешко. Скарлет стисна зъби, бутна силно езика си зад тях. Крясъкът й се задави, превърнат сякаш от зла магия в задъхан, глух вой, изплакван на неравни тласъци. Гигантската спирала на страданието лудо затътна. Детето се носеше в нея с такава бързина, че успяваше да види себе си на отсрещната й страна. Там където е била преди секунда. Там, където болеше. От тук, където болеше. Навсякъде в този свят я преследваше болка и сякаш този кошмар никога нямаше да свърши.
Внезапно мощното течение я метна нагоре. Увисна във въздуха в центъра над водовъртежа на болката си. Светлина. Злата вещица бе останала някъде долу.
За кратко. Вихър я връхлетя и понесе. Тласъкът му я изненада. Тя отвори уста и викът и изпълни целия свят. Всички светове. Всички вселени. Скарлет крещеше и болката сякаш отлиташе с дъха й, и се връщаше с нови, пресни сили в пипалата на адския вятър, който я носеше из пространството.
Нов тласък. Нов неистов крясък.
— Мамоооооооооооо…
— Хайде, Лети, ела… — момчешко лице се усмихна меко и отлетя напред в мъглата. Розовата мъгла.
— Питъъъъъъъър! — детското лице се изкриви грозно.
Нов порив на всичко, от което я болеше.
Далеч в обгръщащата я пелена Скарлет видя друго лице. Видя черните дълбоки очи.
Детето зави жално — нещо хапеше безмилостно, дращеше всяка частица в него с отровни, остри нокти.
Скарлет плачеше.
Протегна ръце към образа на вълшебника. Стопи се миг преди да го докосне.
Беше сама.
Болеше.
Жестоко.
Защо?
Детето нямаше време да зададе този въпрос. Нямаше и на кого.
Скарлет усети леко убождане в тъничката си ръчичка.
Вихърът, който я носеше, вряза тялото й отново във водовъртежа.
— Ела с мен Скарлет… — далечен, познат глас, далечен шепот.
— Мамо, мамо…
— Ела… — разтопи се в бученето около нея гласът на майка й.
— Мамомамооооооооооооооооооооооооооооо!
Водовъртежът леко забавяше своя ход. Плавно.
Постепенно водата се проточи в бавен, ленив поток.
Не.
Не беше вода. Беше по-гъсто, по-меко, по плътно. Беше като сълзи. Бяха сълзи. Милиони сълзи, обгръщащи я и галещи болното й тяло. Плавно. Спокойно. Сега поне не болеше.
26.
Наобиколилите Питър се разцепиха на две, сякаш бяха танцова трупа, изпълняваща ансамблово съчетание. Изникнали като от нищото двама мъже наместиха пред него подвижна масичка. Върху нея по-високият от тях положи сребрист лаптоп, отвори го и натисна копчето за включване. В същото време на импровизираната сцена се появи Колдуел. Високият мъж в черен костюм. Репортерската групичка се отдръпна още малко встрани.