Въпреки нескритата обида в последните думи Колдуел продължи, но вече овладял донякъде избухването си — борбата между волята и чувствата му се водеше с променлив успех и в двете посоки.
— Вижте, Фарщайн — кратка пауза, може би за да демонстрира липсата на уважение в думите си — обвинявате ме в непрофесионализъм, нали?
— Нищо подобно — просто смятам, че гледате на нещата прекалено, как да кажа, лично — какво Ви пука за тоя, какъв беше там — шофьор, какво Ви интересува този жалък, дребен неудачник, какво Ви интересува съдбата на целия този шибан свят, който Ви заобикаля — нали сте добре, по-силен сте от другите, по-способен — не Ви ли удовлетворява, че сте избран, за това, за което не бих избрал никой друг. А, аз, повярвайте ми, съм взискателен, мноого взискателен — гласът беше откровен със странни, дълбоки нюанси, такъв Колдуел не го беше чувал никога.
— Не става дума за това — аз съм убивал дори и със собствените си ръце…
— Знам — вмъкна Фарщайн.
— … гледал съм стотици пъти смъртта в очите, вършил съм какво ли не, но, Фарщайн — Колдуел почувства облекчение, защото най-после отговори и на себе си — разликата е, че винаги е имало смисъл, било е в името на нещо. А това сега! Къде е смисъла! Защо! — мъжът млъкна задъхан — никога не се беше отпускал така, но и никога не се бе чувствал толкова добре — беше готов да се обзаложи.
Наистина не можеше да се познае, но определено усещаше, че неясната тежест в душата му бе изчезнала. Вероятно за кратко, но просто я нямаше. Никога не се бе питал какъв е смисълът в това, което е изпратен да направи. Просто приемаше неговото съществуване. И преди, когато служеше на каузи и интереси, и след това, когато служеше само на парите. Никога не бе търсил отговор, дали има справедливост или не. Сега разбра, че именно в това е бил проблемът. Цял един живот бе изминал преди му стане ясно, че този въпрос просто е чакал своето време. Изглежда коравосърдечният Виктор Колдуел не беше чак толкова коравосърдечен.
От отсрещната страна се таеше мълчание. Момчето продължаваше да описва криви линии из цели паркинг. Веднъж, два пъти дори излезе и на самата магистрала, като клатушкайки се, връщаше чудовищния мотор обратно.
— Хм — чу се сухия глас на Фарщайн, отново с онези непознати нотки на бълбукаща сласт — вижте, Колдуел — вие сте забележителен човек — знаете ли — често и аз съм си задавал същия въпрос, но до сега никой не го беше задавал на мен. Вижте, аз винаги съм имал всичко, което съм искал в този материален свят… но не сте ли съгласен — същността не е в материалният му израз — тя е в скрития смисъл на дела и подбуди, в тайниците на човешките души…
Паузите бяха част от разказа.
— В природата, драги ми Колдуел, съществува равновесие. Или по-точно би трябвало да съществува равновесие, но напоследък то се изплъзва, клатушка се като смъртноранен колос. Може би ще Ви е по-лесно де си го представите като равновесие между доброто и злото — нали така е възпитан начинът на мислене, на който сте продукт. Представете си — аз мразя математическите примери, но нали сме въвлечени в съществуване, където всичко е изразено в линии, спирали, триъгълници, квадрати, кръгове, дори времето — та, представете си една окръжност и една линия съединяваща точката на доброто с точката на злото. Първият въпрос е това линията на доброто ли е или линията на злото — смятам, че ме разбирате, следите мисълта ми.
След като Колдуел не отвърна нищо, продължи приел го като знак на съгласие.
— Дали като вървим по тази линия от точка А до точка Б, след като минем средата ще сме в тъмночервеното царство на злото или малко по-натам и колко по-натам… — интересно нали?
— До някъде — отвърна бившият агент и продължи озадачен от себе си — не беше това неговата игра — човек спокойно би могъл да мине не през средата на Вашата окръжност, а по линиите на полукълбата й, от двете страни на Вашата точка А. Нали така? — завърши ядно с въпрос той.
— Колдуел, Колдуел — поучително продължи Фарщайн — добър въпрос, но недейте да затвърждавате убеждението ми, че съм объркал в преценката си за Вас — не смята ли човек като Вас, че и двата пътя, които ми посочвате, не са нищо повече от заобиколен маршрут, околовръстни магистрали, подходящи за кротки, беизменни ги наричам аз, създания — за масата… а и защо смятате, че тръгваме от точка А — ха, ха — Ние с Вас? — смехът му продължи с онази нова натрапчива нотка.
— Вижте, Колдуел цялата работа всъщност се заключава в това, че измеренията в които аз мисля, които виждам, съвсем не са три — аз виждам онези хиляди, милиони — пътища, пътеки, магистрали, които лъкатушат по стръмнините в тази окръжнаст, криволичат, пъплят или зашеметяващо се спускат от доброто към злото и обратно. В които тъмночервеното се налива или избледнява — не се ли интересувате кога и къде става това, как става — кривата на тази амплитуда? — в гласа на Фарщайн трептеше възторг — от него самия — Вместо да задавате този идиотски въпрос „ЗАЩО?“ Дали магистралата не е по-интересна от град, приличащ на милиони други, в нейния край? Колко пъти, драги ми Колдуел, сте се питал, защо е сторено добро, кажете ми?