Вече никак не му харесваше, че е въвлечен в този монологичен спор. Въпреки това отвърна без да мисли, защото това, което каза беше най-естественото нещо:
— Защото не ти трябва причина, за да направиш добро.
— Ха — оживи се Фарщайн — именно — добро заради самото добро, но нали, в този свят има или трябва да има равновесие — защо тогава за злото трябва да има причина? Зло заради самото зло? Как мислите? Не е ли справедливо?
Колдуел се почувства глупаво, защото бе изгубил нишката на мисълта си оплетен във въпросите на Фарщайн. Още въпроси, които никога не си бе задавал.
Фарщайн не го дочака. Той нямаше нужда от него.
— Ето го отговорът на това, което питате, драги ми Колдуел — Грижа се за това равновесие и правя всичко, което е по силите ми, за да му помогна. Полезни сме си взаимно, така да се каже. Предполагам, не, скъпи Колдуел, надявам се, то да ми помогне да отговоря най-после на въпроса, който занимава дребните умове от хилядолетия — има ли някаква основателна причина за всичко това, на което сме подложени. Отговорът на цялото изпитание пред което сме изправени в тази игра, която някой някога е нарекъл живот. С цялото й безумие и страст… — заключи със стихващ патос Фарщайн.
На Колдуел му се стори, че минаха часове и тъкмо се чудеше какво да каже и дали въобще нещо да казва, когато Фарщайн продължи замислено, с неописуема наслада.
— Дааа, точно затова, човече, а и — дълбока въздишка изсвистя в ухото на Колдуел — … освен това… мога да си го позволя — удоволствие се разля в гласа на Фарщайн — имам властта, имам парите — сухият му смях забълбука в отблъскващи спирали — и най вече — имам желанието — смехът му закрета по някакви свои влажни, плесенясали пътечки.
Колдуел поклати глава. Наистина Фарщайн имаше всичко това, а най-важното за него беше, че никой не можеше да го спре. Най-малкото той — Колдуел — наемникът. Не бе могъл до сега, едва ли щеше да успее и занапред. Той — срещу неограничените възможности. Той като един малък китаец срещу един огромен танк — помнеше тази снимка. Не вярваше в тези неща. В света, в който се бе родил и — нека бъдат дълги и спокойни дните му — някой ден щеше да умре — такива неща не се случваха в реалността. Беше безсилен. Обида и накърнено достойнство ръфаха съвестта му, пареха вътрешностите му като киселина. Да застане срещу гигантския танк на неограничените средства и неограничената лудост. Не. Беше романтично и красиво — да, но беше глупаво. Тази мисъл го успокои. Помогна му. Иронична усмивка заигра в крайчеца на устата му. След тази идиотска — убеден беше в това — мисия, му се предлагаше сигурността на охолния живот, време за дъщеря му, която не бе виждал за повече от три часа толкова отдавна, най-после щеше да поживее като бял човек, както се казва — и в замяна на това да спре един луд? Това нямаше да стане. Нямаше да го направи. И най-важното — липсваше му мотив.
И Фарщайн, и малкия дрисльо си имаха свой път, своя съдба и трябваше да се справят сами. На добър им час. Това беше животът. Победители и победени. Печелещи и губещи. Спасители и спасени. Всеки имаше своята магистрала и не беше работа на Колдуел да се меси, когато някой от тях решеше да използва отбивка, за да слезе от нея.
И освен това — той беше от съвсем друга категория.
Оцеляващи и оцеляващи.
Затова да си гледат работата всички. Беше изключително доволен от това заключение — най-после се бе завърнал в свои води.
— Вижте, мистър Фарщайн, тези странни и сложни конструкции, с които ме затрупахте съвсем ме объркаха — безизразно каза той — по-добре кажете какво да правя — не вярвам да Ви разбера, а и не ми е работа това — не е ли така.
Фарщайн като че долови нещо в гласа му, но чувствата на Колдуел не го вълнуваха ни най-малко. Той бе възбуден от това, че най-накрая бе споделил гласно истината със себе си и фактът, че бившият агент стана причината не го интересуваше.
— Добре, хайде, приключвайте там! — каза Фарщайн бавно и нехайно, със задавен, сякаш развълнуван глас.