Колдуел не се нае да разгадава отсенките в тона му, защото инстинктивно усещаше, че в тъмните места, където щеше да го отведе това, не би му се искало да надниква. Не му се щеше да стига до там, където страстите на Фарщайн можеха да го отведат — определено!
28.
Скарлет вървеше по широка, просторна магистрала. Не бързаше. Все пак целият път беше пред нея. Момичето се огледа. Странно. Аутобанът сякаш висеше в безбрежно черно пространство, напомнящо нощно небе, но с една съществена разлика. Нямаше ги звездите. Въпреки това Скарлет не се плашеше. Тя виждаше ясно магистралата пред себе си, под себе си. Някакво неземно спокойствие бе прегърнало душата й и тя вървеше. Някъде отпред колебливо се прокрадваше бледа светлина. „Моята звезда.“, каза си Скарлет.
Тя вървеше. Плавно. Равномерно. Сякаш се разхождаше. Ненадейно момичето спря поглед на желязната мантинела, която ограждаше магистралата. Загледа се в елемент, свързващ отделните й части. Съвсем случаен. И продължи да го гледа. Продължи и да ходи. Тя гледаше все същия елемент и все така продължаваше да ходи. Объркана Скарлет погледна в краката си. Настилката на магистралата се движеше назад. Тя спря за миг и вдигна поглед към познатия й вече елемент. Той бавно започна да се отдалечава. Стресната тя закрачи отново — елементът не помръдна от малко по-отдалеченото си място. Скарлет се затича, като неземното спокойствие остана само далечен спомен. Не можеше този път да бъде страшен! Озадачена, тя продължаваше да вярва.
Затича по-бързо. Започна да се задъхва. Страхът пробяга по ъгълчетата на съзнанието и.
Този път не можеше да е страшен! Скарлет се вкопчи в тази мисъл.
Спря рязко. В края на краищата какво щеше да стане — да се върне откъдето идваше. В света на болката. Нищо, стига да беше този, който познаваше.
Магистралата стоеше на мястото си монолитна и непоклатима. Спряла. Скарлет също, но крехка и изплашена.
Зачуди се дали очите й не я бяха излъгали.
Постепенно увереността й се възвърна и тя предпазливо продължи напред. Вървеше впила напрегнат поглед в елемента на мантинелата. Въздишка на облекчение се изтръгна от пресъхналата й уста.
Не след дълго момичето забеляза някаква промяна. Усети движение. Огледа се. Из безбрежното черно пространство заплуваха рехави вълни червеникава мъгла. Това сякаш я стопли. Тя познаваше тази мъгла. Стана й уютно и тя закрачи напред по-уверено. Този път не може да бъде страшен! Светът, към който водеше, не можеше да бъде страшен. Светът, където я очакваше другият път. Така бе казал вълшебникът. И тя му вярваше.
Усмихната Скарлет спря за миг.
По точно опита да спре за миг.
Лентата на магистралата плавно се движеше напред. Скарлет не можеше да повярва. Не отново! Тя отказваше да повярва. Напрегна очи в розовеещата чернота пред себе си и видя това от което подсъзнателно вече бе започнала да се страхува. Беше го виждала веднъж във филм. Назъбена, магистралата висеше в нищото. Бледата светлина, която бе забелязала преди, призрачно докосваше зловещите й контури. Диагонално нащърбен, като остатъци от гнили зъби, краят й сякаш леко се полюшваше. Скарлет все още не можеше да види добре, но знаеше, че след този край има пропаст. Бездънна. Усещаше я.
Обърна се и започна да върви в обратна посока. Назад. Безуспешно. Магистралата неумолимо я носеше към бездната. Детето се разтрепери от ужас. Затича се. Отново. Никаква надежда. Изведнъж с кристална яснота осъзна, че е впила поглед в добре познатия й елемент от мантинелата с неговото натрапчиво, гибелно присъствие. И отново той се отдалечаваше от нея. Не по-малко ясно осъзна, какво друго не беше наред. Нещо, което се бе стаило кротко и чакаше най-лошия момент, за да напомни за себе си. От другата страна на мантинелата нямаше насрещно платно. Нямаше път назад. И никога не бе имало. Сълзи едри и чисти като перли се затъркаляха безмълвно по детското лице.
Воалите на червената мъгла прелитаха около нея в объркани пируети. Меки и плавни преди, сега назъбените им като рухнала магистрална настилка краища сякаш свистяха в ужасяващата тишина около Скарлет. Тя спря. Желанието й магистралата отново да спре убийствения си ход бе бликащо, непреодолимо, по-жизнено от самия живот.
Но остана неизпълнено.
Детето се обърна напред. Стон се откъсна от разкривените му устни. Нащърбеният асфалт, висящ сякаш от безвременни вечности в този бездънен космос на небитието, се виждаше доста по-ясно. Доста по-близо. Бялата линия в средата създаваше впечатление на изкривен опит за усмивка. Ако човек бе в настроение можеше да си направи снимка за спомен с този ужасяващ абсурд, дошъл от някакво древно бъдеще или друго подобно злокачествено образувание.