Но Скарлет не беше в настроение. Меко казано.
Тя плачеше. Горчиво и безутешно. Безизходно.
Магистралата пред нея я носеше все по-напред и по-напред. Към бездната.
Сред неравния ритъм на своите хлипания тя чу ниско бръмчене, което се появи сякаш от нищото. Тя трепна стреснато. Бръмченето затрещя оглушително. Тъкмо понечи да се обърне и покрай нея профуча огромен мотор. На изплашеното дете той се видя голям като багер. Рязко, но без усилие машината спря. Слаба, момчешка фигура изникна иззад високата облегалка и помаха ведро, стряскащо свежо на фона на задушаващия я страх и ужас.
— Хайде, Лети, не се мотай, идвай да яхнем стоманения звяр — усмихваше се пред нея слабоватото момче.
— Питър! — възкликна Скарлет — Питъъъър! — изпищя тя с неописуемо облекчение.
Бягащата пътечка с размерите на магистрала постепенно я изравни с мотора. Брат и стискаше спирачката с всички сили и гумите се триеха с нервни подскачания в движещия се под тях асфалт. Значи най-после Питър имаше своето „ХАРЛИ“. „Боже“, мина и светкавична, неуловима за страха мисъл „той би трябвало да е най-щастливия човек на света.“
— Скачай бързо, че едвам го удържам!
— Питър… — промълви отново Скарлет, но го послуша, скочи на стъпенката, която тъкмо минаваше покрай нея и се намести зад него.
Моторът забумтя и те се понесоха напред.
Напред?! Скарлет замръзна на място и стисна здраво брат си, при мисълта за гладната бездна, пред тях. Обърна се панически. Далеч, далеч в червеникавата мъгла, сгъстяваща се в изсмукващата я тъмнина, изплува познатото, милото й лице с дълбоките черни очи и дългата смолисточерна коса.
Той беше там. Значи нямаше нищо страшно. След този път идваше друг. Така беше!
Увереност необяснима точно в този момент с абсолютно нищо се разля по цялото й тяло. Скарлет отпусна прегръдката си. Не можеше да не е така. Той беше вълшебник. Той не можеше да лъже.
Усмихната Скарлет се обърна напред с намерението да го посочи на Питър. В същия момент моторът с рев излетя през нащърбения ръб на магистралата. Тя понечи да се вкопчи в брат си, но в този миг Питър, магистралата, мотора и изобщо всичко, се стопи, като че ли никога не бе съществувало. Единствено алените талази на мъглата, които я обгръщаха, летяха в чернотата на безвремието. Скарлет започна да се рее плавно. Изненадано, детето изпищя, но не успя да чуе звук от гласа си. Имаше само празнота и покой.
Цялото й същество се изпълни с нежен напев и някакво божествено, чисто ликуване. Не чуваше, не усещаше дори, ударите на сърцето си. Бе попаднала в обятията на нереална безтегловност, която леко и внимателно я люлееше, преобръщаше, галеше и припяваше тихо, но неспирно. Извърна глава назад или по-точно натам, където до преди миг беше „назад“ — и в отплуващата далечина видя образа на Вълшебника — още там. Зад нея. За нея.
Той се усмихна и кимна окуражително. Скарлет стисна очи и въздъхна с облекчение. Мъжът с дългата гарвановочерна коса не можеше да греши.
Алено-черното пространство около нея продължаваше да я носи в нежните си прегръдки. Детето отвори очи.
Чудо.
Напред, сред далечната светлина, тя съзря прашен горски път — широк, гостоприемен и загадъчен. Като в приказка. Ярката светлина струеше чиста навсякъде около него.
Скарлет разпери ръце и полетя към светлината. Към света в нея. Волна. Далеч от болката.
Сияеща по детски прекрасно тя летеше. Да, това бе пътят. Пътят на птиците. С които винаги бе искала да полети.
И полетя…
Усмихна се.
Летеше…
Усмихнато момиченцето прекрачи в пътя, който следваше след цялата й болка и мъка.
29.
Единственият външен признак на съществуване, проявяван откъм мотела беше нелепата му реклама, просветваща още по нелепо в нощната тъмнина. От тези отблясъци паркингът и всичко по него се обливаше в колеблива светлина, която на всеки песимист би се сторила призрачна и зловеща. Такива обаче вън на неголемия плац пред мотела нямаше.
Помощниците на Колдуел, без следа от одевешната еуфория, почти се бяха изнесли към вътрешността на големия хеликоптер. Самият Колдуел наблюдаваше без особен интерес момчето, което продължаваше бавните си обиколки из паркинга. Определено тези хора бяха отегчени, но в никакъв случай не бяха песимисти. Напротив, всеки чакаше края на мисията, за да обърне внимание на себе си. Само Колдуел обаче знаеше кога ще свърши тя.
За Питър всичко наоколо бе изчезнало. Той беше единственото същество може би на стотици километри в околовръст, което беше истински щастливо. Единственият истински оптимист, ако не на цялото земно кълбо, то поне на северната му получаст. Очите му светеха в неописуем възторг. От време на време издаваше кратки, високи викове, неспособни да изразят безумната радост и неконтролираното опиянение, в което бе потънало съзнанието му. Точно в този момент никаква сянка не можеше да падне върху неговата ликуваща душа. Управляван от тънките като пръчици ръце на младежа, моторът с кротко, дълбоко пърпорене се клатушкаше насам-натам. На няколко пъти се наложи Макинс да се намесва, за да не рухне машината върху новия й собственик, но той като че ли вече беше по-стабилен. Периодичното прекомерно форсиране показваше, че малкият не смята да спира, напротив — това за него беше само началото.