И наистина беше така. Питър се опияняваше от могъщата вибрация, която усещаше с цялото си тяло. Усещаше в себе си сила, чувстваше се безсмъртен, непобедим. Така и беше.
Не беше ли той причината да спре Скарлет да страда? Не беше ли той нейният Спасител? Не беше ли той този, който мина през ада и излезе жив от там? Жив и победител! Напук на целия му скапан живот, на пук на цялото отчаяние, на пук на болката и безсилието, негови редовни спътници. Негова съдба. До сега.
Питър усещаше в себе си непреодолимото желание да включи на по-горната предавка, да навие ръчката на газта с всичките си сили и да се понесе напред. Да надбяга вятъра, да надбяга всичко и всички на този проклет свят, да прелети над него завинаги свободен. Лек ветрец близна перчема му, сякаш го подканяше, примамваше го на това състезание, неспечелено до сега от никой смъртен.
Момчето се озърна. Срещна единствено беглия поглед на русата репортерка, която хлътна под големия жълт надпис „ФБС“. „Тези шибани пенсионери в шибания си хеликоптер можеха да вървят на шибаната си майна, ако не предпочитаха да му дишат прахта.“ Грозно стъргане обяви покачването на предавката. Моторът изрева.
Щеше да отиде до ръба на шибания свят и да пикае от него. Питър се ухили. Първо обаче щеше Скарлет да спре да страда. Определено по пътя към края на света щеше да мине през „Свети Джордж“, за да……
Светкавица блесна и стовари заострения си връх точно между очите му.
„СВЕТИ ПАТРИК!!!!!!!!!“
С отровен дим жълтият надпис от екрана на монитора прогори своя жиг в мозъка на младото момче, което завинаги щеше да остане такова. Съзнанието му не получи време да се срине — то експлодира заедно със своя хазяин. Оглушителен взрив възвести безславния край на питъровия отчаян поход. Великолепната машина се пръсна на стотици парчета. Всяко от тях, като че отнесе своята частица от малкия храбрец, чиято душа се залута в непрогледния плащ на нощта.
След десетина секунди предната гума с чудовищно изкривен калник, които се стовариха на няколко метра от мотелските стаи, бяха единственото доказателство, че огромният мотор бе съществувал. За Питър такова нямаше.
30.
Колдуел погледна строго Макинс, който при взрива на мотора бе изскочил облещен, със зяпнала уста от хеликоптера. Респектът към шефа му надделя и младият агент се отдръпна навътре без да каже и дума.
— Да смятам ли, че сте доволен? — каза студено високият мъж в устройството за свръзка.
По изричното искане на Фарщайн микрофонът бе останал включен и по време на взрива.
— По-важното е дали Вие сте удовлетворен, драги Колдуел? — с глух, но ироничен глас му отвърна поръчителят.
— Момент — Дебора! — извика Колдуел към вътрешността на хеликоптера — провери превода.
— Ах, Колдуел, колко сте прозаичен.
Колдуел не реагира.
— Да има превод — отвърна женски глас — от офшорна компания, чрез кипърска банка — вярвам, че няма проблем — допълни жената, като се подаде от хеликоптера.
Колдуел кимна и тя се прибра.
— Да, Фарщайн, удовлетворен съм, но съм омърсен — бе решил да си разчисти сметките с дъртия извратеняк.
Отблъскващ смях закрета в ушите му.
— Защо, да не би да Ви опръска с кръв и мозък — Фарщайн продължи да се киска.
— Много добре знаете за какво говоря!
— Хм — каза Фарщайн все още през смях с онзи неприятен дълбок оттенък в гласа — знам, разбира се — задиша учестено, от което на Колдуел започна да му се повдига — не ми четете морал, моля. Той получи наказанието си, защото се забърка в делата на Господ, за да угоди на себе си. Това нищожество посегна към жезъла на Съдбата.
— Не! Направи го, заради сестра си!
— Глупости, Колдуел — ставате просто смешен. Той искаше не да я спаси, а да бъде Спасителят! Той искаше да бъде Господ! Той прекрачи границата на егото си, а там стрелят без предупреждение — ха, ха, ха — забълбука отново на пресекулки смеха му.