— ТОЙ се мисли за Господ, така ли, а ВИЕ??!! — възкликна вън от себе си от ярост Колдуел — А ВИЕ???!
— Този свят, мили ми Колдуел, гние — каза спокойно по-възрастния мъж — и тази чудовищна гангрена мутира… светът мутира, позволявайки на слабите да оцеляват, а аз… просто изрязвам гнилото — да ме извините за простоватия израз — давам на света нужното равновесие, ако Ви е по-лесно за разбиране — излая тиха, кратка порция смях — моето равновесие — почти изпъшка изненадващо той, като задоволството бе неприкрито.
— От къде на къде… — чу себе си Колдуел и в същия момент вече съжаляваше, случилото се до тук му бе предостатъчно.
— Какво откъде накъде?
— Откъде накъде Вие… — добави без желание, след мъчителна пауза агентът, наистина вече се чувстваше уморен от цялата тази лудост.
Фарщайн не дочака да отзвучи последната дума на Колдуел:
— Аз съм улеят, по който се излива Съдбата, драги ми Колдуел. Аз съм пътят!
— Господ Бог Фарщайн, така ли? — с вял, сякаш обречен сарказъм, попита Колдуел.
— Не, мили мой Колдуел, не — ако бях Бог трябваше да бъда справедлив, а справедливостта — вие добре трябва да знаете, е мъртвородена — Фарщайн изпъшка, като за погнуса на Колдуел шумно преглътна слюнка — аз съм тук просто, за да дам на всекиму заслуженото и да взема своята комисионна за това — изхриптя говорещия в допълнение.
— Мръсник! — каза кратко, окован в безсилието си да стори нещо, Колдуел и обгърна околността с поглед.
— Благодаря! — сластно отвърна Фарщайн.
Местейки очи от далечните светлинки на някакъв град към притихналия, безжизнен мотел, камиона на Джо, пламтящата гума, Колдеул изведнъж усети хеликоптера зад себе си убийствено жив и жизнен. Истината блесна в разума му като ослепителен лъч светлина. Той се затича. Фарщайн не оставяше живи след себе си.
Нямаше да остави. Не бе такъв човек.
Експлозията на хеликоптера или по-точно отломък от него, го застигна на половината по пътя до камиона и го посече на две. Високият мъж се преметна напред като умел клоун в цирково представление, след което двете половини на тялото му се проснаха на различни страни, сякаш сърдити една на друга.
Някъде отдалеч в слушалките, които все още висяха изкривени на главата му, креташе ликуващия, сух смях на Дейвид Фарщайн.
31.
— Господин Милър, просто не мога да намеря думи да изкажа какво чувствам. Благодарността като израз е много, много слаба — доктор Харви говореше на висок добре сложен мъж, с прошарена, буйна коса, облечен в сив костюм — наистина — продължи лекарят при широката усмивка на човека — вие помагате не само на нея, вие спасявате и нас, ние сякаш гаснехме заедно със Скарлет — целият персонал на болницата…
— Успокойте се, докторе, не сме спасили света, просто помощ за едно дете…
— Да, но е дете, носи в себе си зрънце от бъдещето на същия този свят — не, не! Моля Ви се, не бъдете скромен, Вие…
— Не, аз — аз само съдействам — „виновникът“ е той — прекъсна го учтиво, но настоятелно високият мъж, като посочи вървящия пред него.
Мъж на ръст среден, строен, целият облечен в кожа, черна като дългата му, блестяща на светлината от лампите коса, се бе насочил към изхода на клиниката. Вървеше без да се обръща, сякаш глух за благодарностите. Бе сторил своето, без да търси излишна поза.
— Джоуи! — извика след него Милър.
Мъжът извърна глава. Приближавайки към него доктор Харви бе поразен от дълбочината на погледа му.
— Господин… — паметта му изневери от вълнение — господине, това е невероятно, незабравимо, чудо… Вие…
Мъжът с дългата смолисто-черна коса продължаваше към изхода, като почти се блъсна в едра чернокожа жена. Тя се сепна и облещи очи. Вървящият зад него, със сивия костюм, я потупа успокоително, намигайки й приятелски. Жената се стресна още повече. Шефът на клиниката мина след тях, без да й обърне внимание.
Човекът в черни дрехи се поспря за миг, колкото лекарят да го наближи.
— Успокой се, братко, няма нужда от благодарности — каза мъжът, сложил ръка на рамото на лекаря — чудото е човешкия живот, а не неговото спасение — загадъчна усмивка пробяга по лицето му — за какво ми благодариш — за това, че съм човек ли — щом може да бъде направено — ще бъде направено! — завърши мъжът, облечен в кожа, без да повишава глас, без излишен патос.
— Но… — на доктора му се искаше да скача от радост, душата му ликуваше от доброто, извисило гласа си тъй неочаквано.
— Спокойно, човече, парите са като частици пепел от погребална клада, понесени от четирите вятъра, те нямат съдържание, ако не са подчинени на нещо, което има смисъл…